Дървото като източник и символ на българската жизненост, намира различни тълкувания в народпсихологическите изследвания на Иван Хаджийски и Владимир Свинтила. Изглежда, без него ние бихме били други, може би не със същата история и категорично с много по- различна култура. Дървото е българският немеханичен часовник, отмерващ не само смяната на сезоните в природния кръговрат, но и историческото време.
Уникалният културен принос на България - възрожденският двор, доведен до съвършенство в селищата от двете страни на Балкана и най-вече в Карлово, е немислим без огромното ботаническо разнообразие в него. Стремежът на българите от Възраждането към събиране на дървесни видове, характерни за Севера и Юга в един двор загатва за търсене на някакво природно олицетворение на страната.
Наред с многото различни дървета, огромно място имат и цветята, без които не минава нито един личен или обществен празник. В хумореските на Михалаки Георгиев са изброени над петдесет вида цветни растения от възрожденското градинарство, напълно непознати в някои части от територията на днешните ни съседи. Непознати и на нас, съвременните българи, които не знаем както повечето от имената им, така и трудно можем да си представим своеобразната ботаническа надпревара на възрожденските градове, църкви, манастири, метоси, училища и отделни семейства за вписването на природата в бита и националната култура.
Никъде в Европа и в Ориента няма подобен предшестващ образец, с изключение на култа към двора - розова градини с пеещи славеи в Иран. Но многобагреният български възрожденски двор е различен и натоварен с редица специфични функции : той е демонстративно естетическо отграничаване от поробителя, собствена представа за митичната райска градина, място за уединение, за обществен живот - четене на вестници, книги, договаряне на мющерии... Място, където стопанските и декоративните функции на дърветата са в хармония и нерядко под клоните им разперват разкошните си ветрила пауни.
Онази просветена Европа, към която Левски с недоверие се обръща, познава обществените паркове, но на дворове – градини се радват единствено богатите й жители. Така е и на Изток.
Литературното ни наследство е непредставимо без подробно описаните дворове в творчеството на П.Р.Славейков, Любен Каравелов, Иван Вазов... Без българския възрожденски култ към дървото са немислими стиховете на Пенчо Славейков, одухотворили кичестия явор и стройната калина, както и „тихия двор с белоцветните вишни” на Дебелянов...
Без него музикалният ни фолклор би останал единствено вокален. Нямаше да ги има гайдите с дълги ручила, които се правят само от орех. Медните кавали, които стават единствено от кайсиеви дървета и зарзали; гъдулките и гуслите, за чиято направа е подходяща градинската круша.
Нямаше да отекне гърма на черешовото топче, стреснал Европа.
Нито героят на Димитър Талев - Рафе Клинче, забравил за мъките си по изработването на иконостаса и за личната си драма, щеше да шепне на раздяла, че след време, когато дървото остарее, ще стане още по-хубаво... Също като шедьоврите на тревненските резбари, с техните дълбоки розети - слънца, странно напомнящи откритата далече по-късно розета от Плиска. Като иконостасите в малки и големи църкви, богато резбовани с витални мотиви от пищна растителност. И техният силен светски контрапункт в дървените скулптури на елегични български царе, изработени от последния голям тревненски резбар Петър Марангозов.
Дървото непреодолимо привлича и зографите, изучили до съвършенство светогорските живописни канони, но решително скъсали в творчеството си с тях. Вместо тъмни като колорит, изсушени, строги и мрачно вглъбени божествени образи, те налагат във възрожденската иконопис българския антропологически тип и несъществуващите дотогава пейзажни орнаменти, в чийто център е дървото. Неговото място е запазено в оставения от Захари Зограф “пантеон на българските светци”, то е и край любимия на Никола Образописов предводител на небесното войнство св. Арахангел Михаил.
Дървото е и незаменимият стопански помощник на отдавнашните българи. Подтиква ги към рационални решения. От него са направени майсторски конструираните станове, на които се тъкат прочутите котленски и чипровски килими. То е заместителят на живата човешка сила в многобройните дървени механизми - тепавици, валяци, чаркове…, липсващи в историята на всичките ни балкански съседи, които по същото време разчитат единствено на физиологическите усилия на работници.
Буквално и символно дървото бележи края на съзнанието, определяно като “черно турско робство” - успешно преодоляното усещане за продължително и мъчително повтарящо се настояще и начало на развитие. Пак то, като знак за възродената и разгърната българската жизненост, преживява и жестока трансформация в следосвобожденска България, изгубила османските пазари и изправена пред тежката бариера на митническите такси, която издига Австро-Унгария. Повишаване сто на сто на митата за българските стоки, изплащане на тежки военни репарации към освободителката Русия... И някак стават обясними, ако не оправдани, писането на протестни писма от пловдивските чорбаджии до султана, че не предприема необходимото, за да попречи на Съединението или ругатните по адрес на падишаха от разорените български селяни, че си е зарязал царството…
Жизнените сокове в мощно израслото българското дърво са пресечени и от сопаджиите около формиращите се политически партии и възродените страшни разбойнически банди от ХVІІв. Освен като символ на българския жизнен и исторически възход се променя и езикът, свързан със знаковия символ. Всички производни от дърво - “дръвник”, “дървеняк”, “дърводелец” и т.н., а и самото “дърво”, стават обидни наименования. Да не говорим за “пън”, “чвор” и подобните, та чак до днешното “бухалкаджия”, макар не често употребявано, но регистрирано.
Народопсихолозите ли грешат, търсейки силата на жизнеността ни в символичното българско дърво, обединило природа, вяра и национален живот или грешим самите ние с прекалената си доверчивост в разумността и ефективността на иначе неизбежните чужди модели, които никога не са ни по мярка? И ако българската универсалност е необорим факт, по въпроса за привнесените чужди модели, може да се спори дали наистина са универсални решения или безпардонно налагани практики от позицията на силата. Точно тази непомерност на чуждото към спецификата на българската душевност в исторически план е създала вероятно несъществуващия в нито един език термин “овчедушие”, у други е стимулирала отричането от народ и език, но е белязала и началото на самопознанието ни. “Защо не мога да живея и аз ниско и покорно като брата си в Самоков?” пръв ще попита Захари Зограф.