Напоследък всяка статия на лондонския всекидневник „The Financial Times“ започва с призив за материална подкрепа с думите: „High quality global journalism requires investment.“ Което ще рече: „Висококачествената световна журналистика изисква инвестиции.“ Всеки да го разбира, както желае.

*    *    *

“Sapere aude!“ [1]

“Audaces fortuna iuvat.“[2]

През последната седмица най-осмиваният политик на планетата е израелският министър-председател Бенямин Нетаняху. Не, не в медиите на ислямските страни, а в родните му – в израелски и съветско-американски. Телавивският “Haaretz“ даже го нарече “King Bibi“ – „цар Биби“ – ироничен намек за стремежа му да уподобява завоевателните претенции на старозаветния литературен герой цар Давид – бивше овчарче.

Обаче всички тези израелски журналисти, които сега показват колажи с лика на новоизлюпеното „царче“, сякаш страдат от амнезия. Поне официално те тръбяха, за триумфа на Нетаняху и на неговата партия. Твърдяха, че настоящият „цар Биби“ е предпочетен от народа на „свободни и демократични избори“. Не е ли така?

Omnium malorum stultitia est mater[3]

У нас вече всекидневно наблюдавам същата удобна загуба на памет. В понеделник, 1 октомври т.г., се присъединих към т. нар. „митинг-шествие“, или обратното, срещу общинската наредба за зоните за паркиране в столицата, които нарушават куп граждански права, уж гарантирани от Конституцията. И по пътя от площад „Славейков“ до сградата на Столичната община – някога седалище на Негово царско височество княз Кирил Преславски, в която през 1956 г. се е провел „историческият“ Априлски пленум на ЦК на БКП, разпозналите ме се надпреварваха да ми разказват вицове за Б.Б.

Подобно отношение стана всекидневие в разнообразните „сайтове“, почти до един създадени с пари на същото ЦК на БКП и неговите неразградени не до там добре засекретени служби за партийна сигурност. Всички те пропускат, че и тукашната пожарникар-премиерка, за която остават съмнение, че е интимна приятелка на „цар Биби“, беше „изборът на народа“. Така се твърди до ден днешен! А през 2009 г. Европейският съюз май даже не проводи наблюдатели – дотолкова се доверяваше на управляващата тогава тройна коалиция, която организира и произведе тогавашните общи избори. Допускате ли, че случайно лидерът на онази „триглава ламя“, както я наричаха в „десния“ печат (кой беше той?), оглави Партията на европейските социалисти? Преди време обясних причината и за този „свободен и демократичен евросоциалистически избор“. Който желае, нека се рови назад в публикациите в тази медия и в diagnosa.net.

Думата ми беше, че т. нар. народ помни или забравя, според диктовката на собствения му интерес. Огромна част от жените, които едва ли имат право да добавят определението „български“ пред съществителното, обозначаващо ги като представителки на „нежния пол“, бяха влюбени в Б.Б. „Колко е красива и мъжествена“ – възклицаваха туземните любителки на всичко, що е чалга, и наподобява съветска мечка, нежели човек.

Тази своеобразна хомосексуална „духовна“ връзка взе да се разпада, когато банкянската мома се оказа твърде непостоянна, прекалено да̀шна на външни сили, и се превърна в Le Pompier Soleil, но само за населението на „тази страна“, както пръв взе да се изразява Филип Димитров, потомък на комунистически убийци и сам агент на ДС.

Докато се влачех с тълпата – определението ми е точно и няма да се откажа от него – се сетих за тези и още много подобни неща. Тъй като повратливостта на онези, които я съставляваха, на клакьорите и критикарите на правителството в медиите, на „филите“ и „фобите“ е безобразна, отвратителна и отблъскваща. Това нагаждачество ни лиши от възможността да се превърнем в държава на духа. Да, на духа, тъй като страна на относителното благоденствие вече сме били. Мечтата на истинските ни възрожденци – съзидателите, а не на натрапените от платените пропагандисти на Русия, а по-сетне на Съветския съюз, са градили единствено в името на духа и вярата.

Като се основавам на древната мъдрост, че “memoria minuitur, nisi eam exerceas“ – „паметта отслабва, ако не я упражняваш“, все ми се струва, че тук упражненията са отдавна зарязани. Хората бързо забравиха какво беше и кой ни направи такива, каквито сме сега. Излишно е да ми напомняте Дядо-Славейковото „Не сме народ“. Бях първият, който преди 7 години го прочете от екрана на една телевизия. Сложете ръка на сърце – повечето от вас даже не бяха имали хабер за неговото съществуване.

Когато целта е благочестива и богоугодна, всеки аргумент, подпомагащ нейното постигане, е добре дошъл. Но не и всяко средство – в никакъв случай “argumentum ad hominem“ – „аргументът на насилието“. Не съществува цел, която да оправдава кютека, насилието по принцип.

Винаги е имало необходимост някой да буди народа. Но развратният сметкаджия Славейков, който със своя живот трудно може да служи като пример за подражание, е част от онази кохорта, поставила се в услуга на интернационалното масонство. Те, тайните общества, начело с Албърт Пайк отвъд Океана и с евреина Джузепе Мацини на Стария континент, са стояли зад добре платените с екатерининки т. нар. национал-революционери, колкото и да „се разгневят“ след това мое откровение новопокръстените ни „нацистчета“ – бивши комуняги или рожби на такива родове.

Пък и преди две седмици свестен млад български учен, който работи в Белгия, ме помоли по-често да припомням онази България, която болшевиките и техните господари от финансовия Интернационал – действителната Ал-Кайда, ни отнеха. Младежи като него, а не манифестантите от понеделник, ми дават надежда, че не всичко е загубено.

Затова никой да не се опитва да ме убеждава, че винаги сме били такива. Достатъчно е да се позова на характеристиката, която през ноември 1877 г. военният кореспондент Фьодор Достоевски е дал на нашите предци: „... Българинът с нищо не е виновен за това, че е трудолюбив, а земята му ражда стократно повече [от руската].“[4]

Промиването на мозъци

Някой наистина „смени чипа“ на нашенци, както съвсем точно забеляза един бивш цар и премиер. И те забравиха онова, което нашите по-далечни предци са представлявали, а родителите ни и моето поколение преживяхме. Изключвам организираните комунисти и земеделци и по-голямата част от нещатните сътрудници на компартийните агенции за репресии (малцина от тях бяха и жертви).

„Преди 1989 г. твърдяха, че принадлежността към работническата класа е по-важна от образованието. Сега внушават, че не образование и интелект са нужни, а хитрост, пресметливост.“ Знаете ли на кого принадлежи цитатът? След малко ще разкрия.

Когато споменах нещо за смяна на Системата сред част от напредващата към кметството тълпа, сякаш бомба падна и освободи пространството край мен. Тези същества смятаха, че са „граждани“, понеже са се сбрали, за да се навикат като на футболен мач. Предварително знаейки, че действието им е лишено от смисъл, от него няма полза, не ще произтече нищо. Останах с впечатлението, че група от около 300 застаряващи нашенци си е намерила начин за убиване на скуката. Навярно сетне дни на ред обсъждат това на чаша изветряло кафе из оредяващите градинки или в евтините тротоарни бистра̀.

Не очаквам нищо от тях. Защо мисля така – може да ме предизвика някой читател? Много просто. Протестите не са довели до съществени промени. През февруари-март 2003 година милион и половина мадридчани, повече от милион лондончани, стотици хиляди римляни, парижани, жители на други големи градове в Западна Европа заляха улиците и площадите в знак на протест срещу задаващата се Война против Ирак. По заповед на синедриона Джордж Валкерович Буш я започна. Нищо, че цялата работа беше елементарно скалъпена. И скоро след като Багдад падна, се доказа: Саддам Хюсеин не е разполагал с оръжия за масово поразяване.

Някой да се сети за демонстрациите? Какво постигнаха те? Показаха безсилието на народните маси. Власт, власт е нужна. Тя не се постига с улични протести. Те само помагат на властниците – изпускат парата. Който помни митинга на БКП-СДС от 7 юни 1990 г., навярно ще прозре защо БКП-БСП спечели. А на двама математици беше възложено „да открият“ 500 000 фантомни гласове. Единият беше награден с работа в САЩ. Вторият – с кариера у нас. Присъдиха му ченгесарското звание „професор“ и му осигуриха синекура в напълно излишната Централна изборна комисия. За капак го гудиха на ръководна длъжност в един от филиалите на МВР в Перник. Оттогава е началник там – ректор или заместник-ректор на ПУТКА.

Не, нямам повод да се срамувам. Когато назначиха сина на комуниста Михаил Константинов, един от най-мразените професори в някогашния ВМЕИ “В. И. Ленин“, за гаулайтер, „висшето училище“ се наричаше точно така – ПУТКА – съкращение от Пернишки Университет по Телекомуникации, Компютри и Архитектура.

Тогава се намериха зевзеци, които се помайтапиха, че перничани се срамували и затова щели преместят „университета“ в Шумен. Та да се нарича… ШУТКА![5] (Виж илюстрацията.) Впрочем синът – настоящият университетски милиционер със същото име като своя баща, винаги е бил съгласен – с всяка власт. Тогава, през 2003 година, маршируваше в крак с модата – беше на страната на войната, а не на демонстрантите на Запад.

Скоро след разкритията за измамата „оръжия за масово поразяване“ държавният секретар на САЩ, генерал Колин Пауъл, който пръв обяви лъжата, подаде оставка. Пак не след дълго от член на републиканската партия мина в противниковия лагер, на демократическата. Нормално. Тези филиали на Интернационала приличат на двама души с една глава… Преди четири лета comrade Пауъл лобираше за „демократа“ Барак Хюсеинович Обама. Нали „всеки има право да се променя“, както промиват мозъците на нашето туземно население…

През есента на 2010 година Гърция направо потъна в море от демонстрации против предлаганата пенсионна реформа. Предстоеше парламентът да увеличи минималната необходима възраст за пенсиониране. В продължение на седмици всекидневно стотици хиляди хора протестираха против антихуманните намерения на… социалистическото правителство. Плановете на кабинета отнемаха сериозни достижения на средната и по-нисшите класи. Накрая този противонароден проект беше гласуван от депутатите и се превърна в закон. Кел файда от енергията, която се оказа прахосана по улиците! Това сочат резултатите.

Днес мамят света с някаква „иранска ядрена заплаха“. Масовият местен идиот, който, независимо от образованието си, винаги е бил част от утайката на истинското общество, се хваща като лапни шаран на тази въдица. В античността са били наясно, че “dum vivant stulti vitia, in contraria currunt“ – „докато глупавите бягат от едни пороци, изпадат в други“. С други думи, докато уж се измъкват от едно зло, тъпанарите ни – с титли или без, попадат в клопката на следващото. Понеже не изтръгват причините за злините, а само тичат пред тях. Известно е, че дяволът е по-бърз…

Примрели от страх, туземците ни са свикнали да се оплакват, да се доверяват на тиражните – казионните, медии, и да мразят онези, които изнасят истината. А тя е: Власт не се взима нито с митинги, нито с демонстрации, нито с бдения със свещи. Сега няма да обяснявам как. Но единият начин със сигурност е неучастие.

Еърън Русо все едно говори за нас. Кой може да разбере неговата тревога? Тук щяха да му лепнат етикета „антисемит“ и да го обвинят в разпространение на „конспиративни теории“!

Туземците ни знаят номера на гащите на невзрачни момичета като Б.Б., Азис, Глория, Станишев, чалгаджийките Лили, Богдана, Йорданка, Васка...; или на цигани и болшевишки агенти от рода на Костов, Флорес Флорес, агент „Жорж“, Янето, Кунева, Волен, Бинев, или бай Симо… Гледат “Big Brother”, Славчо, „Черешката на тортата“, даже връщащият ни в уж запокитеното минало нов „Отечествен фронт“ (?!), всякакви сериали и тем-подобни. Гъмжило от уникални простаци; от прости, полуобразовани получовеци. Нямам никакво намерение да ги приемам като българи, мои сънародници, дори за хора. Те са от друг свят – на антихриста.

Чета и не вярвам на очите си! Не, медийният идиот Вучков би бил невъзможен другаде. Взирам се и мисля, че това не е вярно! Разтърквам очи, не, така пише: Стефан, синът на комунистическия изверг полковник Ламбо Данаилов, любимецът на Тошо Правешки, болшевикът в червата е… „светла личност“?! В такъв случай кои ли са тъмните?...

В сряда, 3 октомври 2012 г., лондонският “The Guardian” припомни, че макар да е бил член на Hitler Youth – задължение както носенето на червената връзка на тукашната пионерска организация, понеже е бил малък и не е служил във въоръжените сили, 82-годишният Хелмут Кол е станал първият германски канцлер с… нацистко минало![6] Светва ли ви? У нас, пък и в целия бивш съветски концлагер, никой не подири сметка от комунистическите престъпници. Макар те да изтребиха петдесетократно повече невинни човешки същества от нацистите. А специално у нас нарочен закон да отсъжда, че тяхната партия БКП е „престъпна организация“![7]

Какви са членовете на мафията? Мафиоти. Ами тези на престъпната организация БКП? Разбира се, че са престъпници, какви други да са!

Защо преследват, съдят и наказват нацистите, но не и многократно по-крупните извършители на престъпления срещу човечеството – комунистите, си отговорете сами. Не различавате доброто от злото, черното от бялото? Може би самият сатана е тук! Най-вероятно.

Системата! Искаме ли да се освободим, сме длъжни да се прицелим в нейните корени, които са свързани с мозъка й – главите от Политбюро на ЦК на БКП и върхушката на ДС! Всичко останало е от Луканов или от лукавия, което е едно и също. Изобщо достига ли до съзнанието ви?

По време на „шествието“ предложих на неколцина следното: Стотина души да се обединим и да браним като мъже, а не като pussies, определен квартал в центъра на столицата. Когато се появят загърнатите с оранжеви елечета наемници на общинско-частната фирма „Център за градска мобилност“, да ги разцентроваме. Като довтасат милиционерите с паяците, без никакво насилие да оградим с телата си съответната улична отсечка. Да видим как ще монтират скоби или ще вдигат автомобили… Второто – никой да не плаща. Да видим колко скоби имат и как ще „заключат“ хиляди коли.

Поклатиха глави и се разпръснаха. Минута по-късно ги видях и чух да крещят колкото им глас държи: „Не на рекета!“ и „Мафия!“…

„Мъже“, „българи“?! Нищо подобно – боклуци, отпадъци в човешки образи.…

А защо намесих образованието и титлите? Защото от дете знам, че “morosophi moriones pessimi“ – „учените глупаци са най-лошите глупаци“!

Сега да се върнем на цитата: „Преди 1989 г. твърдяха, че принадлежността към работническата класа е по-важна от образованието. Сега внушават, че не образование и интелект са нужни, а хитрост, пресметливост.“[8] На кого принадлежи? На един от “moriones pessimi“. Думите са изречени от Иван Илчев Димитров, омаскаряващ длъжността „ректор“ на Алма Матер.

Та нали той е плод на изключително „лошо дърво“, според Божието определение? Майка му се подвизава повече в... Израел. А неговият баща, членът на ЦК на БКП и министър на образованието при диктатурата на Тодор Живков, другарят Илчо Димитров, беше един от онези шестаци, които унищожиха и смачкаха българската наука и учени. Въведоха в нея някакъв класово-партиен подход. Задължиха я с марксизма и я подчиниха на един свършено тъп, прост, алчен и подъл партиен „елит“. В течение на този процес прикачиха милиционерски пагони към званието „професор“. Оттогава у нас няма нито наука, нито учени, нито образование. Точка! Който е постигнал нещо, е успял вследствие на личните си усилия. Самообразовал се е.

Жалко и срамно е, но е факт. Няма как да бъде оспорен.

Тези „учени“ никога няма да разкажат истинската история на българите. Те няма и откъде да я узнаят. Но освен това изпълняват външна, антибългарска задача: постоянно да тласкат нашенци към самоунижение и нихилизъм. Да ги карат да изпитват срам от своето възможно най-древно на земята и твърде славно минало. Нека да си кажем истината: повечето от местните им вярват и се държат така, сякаш не сме потомци на най-древните хора на земята и на великия кан Курбат – Кубрат!

Няма да се връщам в праисторията, в най-далечната античност. Предлагам просто отново да се доверим на Достоевски: „А България – та това е у дома. Дойдохме да ги освободим. Значи все едно сме дошли при самите себе си, те са нашенци. Той [българинът] има там градина и имение. Значи това имение все едно е мое. Разбира се, няма да му отнема нищо, защото съм благороден човек. Да, в интерес на истината, нямам и власт. Но все пак той е длъжен да чувства и да бъде благодарен навеки. Тъй като щом веднъж отидох при него – все едно той има онова, което все едно аз му подарих. Отнех го от неговия мъчител турчина и му го върнах. Той е длъжен да разбира това... Обаче изведнъж се оказа, че никой не го угнетява – наистина, каква обидна неприятност?“[9]

Днес получих поредното писмо с просташкото обвинение, че съм турчин. задето не съм признавал робството. Представих ви откъси от книжка на Георги Раковски. Не повярвахте. Цитирах от Захари Стоянов – отново същото. Роби та роби! Добре, вие сте потомци на роби, ама аз не съм. Що да сторя?

Истината за нявгашите, за истинските българи

Свикнал съм да се придържам към фактите, към онова, което наричаме „историческа истина“. затова сега, все в името на историческата истина, за пореден път ще ви отворя очите за едно от свидетелствата на руския писател Фьодор Достоевски. Колцина от вас знаят, че през 1877 г. той е бил военен кореспондент по нашите земи? В своя „Дневник“, в главата „Ноември 1877-а“, във втория раздел, озаглавен „Възможно най-лакейският случай“  авторът на „Идиот“ е записал:

„Всичко произлезе от това, че притежателите на онези гласове призоваваха, както е известно на целия свят и особено на нас, да спасяваме потиснатите, унизените, смазаните и измъчените. Помня, че още преди обявяването на войната четох в нашите най-сериозни вестници, когато се обсъждаха шансовете в нея необходимостта от предстоящите разходи по воденето й, че в края на краищата, „ако влезем в България, ще ни се наложи да изхранваме не само нашата армия, но и българското население, което умира от глад“. Лично аз го прочетох и мога да посоча точно къде.

И ето, след такава представа за българите, за тези угнетени, измъчени хора, заради които ние дойдохме от бреговете на финския залив и от всички руски реки, за да дадем кръвта си за тях – изведнъж видяхме прелестните български къщи, а около тях – градинки с цветя, плодове, добитък, обработената земя, която едва ли не ражда стократно, като капак на всичко – по три православни черкви на една джамия – ето ви я истината за потиснатите!

„Ама как смеят те!“ – разпалиха се на мига засегнатите сърца на настоящите освободители и кръвта от обидата заля техните бузи. „И на всичко отгоре дойдохме да ги спасяваме, едва ли не те са длъжни да ни посрещат на колене. Ала те не падат на колене, тревожат се, даже, изглежда, дори не ни се радват. И това спрямо нас! Вярно е, носят ни хляб и сол, но се косят, опасяват се!...“

„Та нали уж правехме това заради българите. „У нас, да си го кажем, даже заможният селянин не се храни така, както този потиснат българин.“ А по-късно другите изкараха нещата така, сякаш руснаците са причината за всички български нещастия: че по-рано не бихме заплашвали, без да знаем истината за потиснатия от турчина българин, и след туй нямаше да дойдем да освобождаваме тези „ограбени“ богаташи. Тогава българинът и досега щеше да си живее като в пазвата на Христос. И днес продължават да твърдят това.

По-късно всичко излезе наяве и истината лъсна пред много от възнегодувалите, макар и не пред всички, и до ден днешен – не пред всички… Първо на първо, стана ясно, че българинът въобще не е виновен за това, че е трудолюбив и че неговата земя ражда стократно повече.

Второ, той не бе виновен и за това, че се „тревожеше“. Само да вземем предвид, че четири века той бе роб и като посреща новите господари, не вярва, че те са му братя. А вярва само, че те са новите му господари. А на всичко отгоре още се бои от предишните господари и го налягат тежки мисли: „А ако онези се върнат и разберат, че съм поднасял хляб и сол?“

Ето, поради тези свои вътрешни въпроси той се тревожеше – и явно бе прав. Тъй като бедният позна изцяло: след като осъществихме нашето първо юначно настъпление отвъд Балкана, внезапно отстъпихме. И ето, отново при тях дойдоха турците и какво се случи – вече е достояние на всемирната история! Тези красиви къщи, тези посеви, градини, добитък – всичко това бе разграбено, превърнато в пепел и изтрито от лицето на земята. Не десетки и не стотици, а десетки хиляди българи бяха ликвидирани с огън и меч, посичаха децата им на парчета или умираха в мъки. Обезчестените жени и дъщери биваха избивани след опозоряването им или бяха отведени в плен за продажба. А мъжете – тези същите, които посрещаха руснаците, а освен тях и онези, които никога не бяха посрещали руснаците, но при които русите някога биха могли да дойдат – всички те си платиха заради руснаците – на бесилките и на кладите. Оскотелите им мъчители ги заковаваха с пирони за ушите към оградите, а на заранта ги бесеха до крак, като заставяха един от тях да беси останалите. А след като обесеше двадесет и двама, накрая бе длъжен да се самообеси под общия смях на своите мъчители, обичащите изтезанията скотове, наричащи се турска нация, на които след това толкова се възхищаваха някои от най-деликатните наши дами.“[10]

Не спестих нищо, а можех да поставям многоточия, където не ми уйдисва. Но не. Интересува ме истината, на нея служа! И продължавам да настоявам: Не, не сме били роби в продължение на четири века. Достоевски сам си противоречи. Навярно съзнателно рисува картина на прекомерни зверства. Та той е бил официален военен кореспондент, облечен в униформа, която задължава. Разбирате ли какво се опитвам да изясня?

Чест му прави, че след като е преразказал част от историята на Баташкото клане, дело предимно на български мюсюлмани, той не е премълчал причината за предшестващите беди на българите – руските отстъпления, предавали част от дедите ни в ръцете на озлобения противник. Да признаем – озлобен, но с право.

Истината е, че когато са ни паднали, отстъпващите турци са изпитали същото на гърба си – този път, от нашите. Захарий Стоянов го е описал достатъчно достоверно и красноречиво. Няма да се посвеня да го повторя:

„Казваме в последно време, защото допреди руските войни българският народ е живял под турското владичество сравнително много по-добре, отколкото когато се захванали да се грижат за неговите съдбини различни християнски държави. Убит и нравствено, и политически, нашият народ, докаран до най-последната ниска степен на позорен рая, той не е възбуждал никаква вражда, никакво подозрение и страх за въстание в очите на своите владетели. Това се доказва още по-добре, като се вземе пред вид, че на българите се е дозволявало да носят оръжие открито, наедно с турците, че във време на кърджалийските времена тия са били свободни да се бранят от нападателите с оръжие в ръка, убивали са ги, събирали са чети, мнозина са били предводители на тия чети, съставени от турци и българи, нещо, което се е считало за престъпление у последните в по-новите времена.

Когато обаче руските войски преминали Дунава, когато турците узнали, че презрените техни раи имат защитник – московеца, – когато мнозина български юнаци се присъединили в редовете на руските войски и безпощадно захващали да колят и убиват турци и кадъни, когато най-после освободителната християнска войска се оттегляла преспокойно оттатък Дунава и оставяла братушките да си живеят по старому, то за тия последните наставала нова епоха, епоха мрачна и сърцераздирателна. Враждата била разпалена между двата елемента...

И така, руските войни до 1854 г. са принесли най-голямо зло на българския народ под турско иго, защото са възбуждали само фанатизма на турците и нищо повече.“[11]

Достоевски разказва как руските военачалници се мъчели да озаптят българите, които колели турците и разграбвали зарязаното от тях имущество. Захарий потвърждава това. Поставете се на мястото на „поробителите“…

И още нещо. Какво е донесло на нашите предци това, „че на българите се е дозволявало да носят оръжие открито, наедно с турците“? Само кръгъл, напълно завършен и готов за поставянето му върху монумент на съответния паметник идиот няма да прозре: Това се е оказало истинска привилегия! Империята постоянно водела войни. Докато мюсюлманите гинели по бойните полета, християните и българите в частност, раждали деца, трудели се и умножавали своето имане. Когато взех да изследвам документите, свидетелствата и трудовете на почтените ни историци отпреди кървавата дата 9 септември 1944 г., поставила точката на България, бях изумен. От средата на ХVІІ век нашите предшественици се умножили и замогнали така, че към края на осемнадесетото столетие по тукашните земи почти не останали „турци“, както неправилно назовават потомците на селджуците – наследниците на стар българо-хазарски род.

Останалото е лъжа. И война. Няма добра война. Ала описанието на масовото богатство, на което се радвали българите, доказва: Не сме били роби. Три черкви на една джамия!

Мислете и търсете истината!

От пропагандни клишета към истината, вярата, че можем, и самочувствието

Простете, но робът не притежава нищо. Следователно, не плаща данъци. А българинът в Отоманската империя е бил данъкоплатец.

Робът е вещ, предмет, обект на покупко-продажба. Онзи нашенец не само е бил собственик на къщи, земи, манифактури и дюкяни, а към края на отоманското владичество – и на фабрики. Той е бил свободен да пътува. Търгувал е от Виена до Техеран и от Плоещ до Кайро... Що за „роб“ е бил той? Свободното пътуване беше невъзможно само при комунистите – истинските турци, в смисъла, който масово влагате.

Не веднъж в своите съчинения го признават Георги Раковски, Захари Стоянов и редица други. Пак по същия начин и те, както самият Достоевски, неусетно или напълно съзнателно се отричат от истината, изложена от тях самите. Без да заличават следите от нея. Нещо ги е карало, принуждавало. Това е политиката. Същите онези сили, които някога разпалили Първата петролна война между Русия и Отоманската империя. А днес за пореден път преподреждат фигурите върху световната шахматна дъска и не търпят свободомислие.

Онези, които са диктували на Раковски, Захарий и Достоевски, са предизвикали вписването на измамни промени в действителната ни история. Процесът е започнал не сега или онзи ден, а преди повече от сто години. Братството наложи пълното обругаване и отричане на нашето минало добруване и перспективата към още по-големи световни висини, което предшествениците ни бяха постигнали.

Знам нещата лично от своите родители, както и от роднините на съпругата ми. Какъв е бил смисълът да ме заблуждават? Те бяха преживели своята младост през трийсетте и четиридесетте години на миналия век. И не можеха да спрат сълзите си от мъчителната носталгия по онзи чудесен, свободен и спокоен живот между 1934 и 1941 г. И това не беше някаква неосмислена жалба по младите им години.

Дали е било така? Колцина знаят, че през 1938 година професор Алберт Хамалайнен, преподавал етнология в Хелзинкския университет, е посетил България. И споделил своите впечатления от страната ни в почти неизвестна у нас статия, озаглавена „В страната на абсолютната демокрация”. Тя била публикувана същата година във „Финландско илюстровано издание”, едно от най-популярните списания във Финландия през онези времена. Независимо от факта, че съм я цитирал, ще го направя отново. Ето някои характерни откъси...:

„Това, което най-силно впечатлява и събужда интереса на чужденеца в България, е абсолютната демокрация на социалната структура на нация и народ. Тази демокрация не е дело на държавата. Тя е социална. В настоящото правителство няма никакви политически партии. В страната също така няма никаква собствена или чужда висша класа...[12] Тук няма едри земевладелци,[13] нито индустриална или търговска висша класа, която бе настоявала за особена позиция, сравнявайки се с останалия народ. Тук няма никакви езикови спорове, нито политически борби,... тук има здрава солидарност и абсолютно позитивно чувство за равенство... Нищо друго не можете да направите, освен да отдадете почит на тези хора, които са постигнали толкова много за един толкова кратък период от време...”[14]

Значи е било. Излиза, че българите са били народ и то прекрасен. Разбира се, всеки има кусури. Без това не може. Само Бог е съвършен! Но се оказва, че промяната е станала след тази 1938 година, когато финландският професор е гостувал тук. Ама следващата, 1939 година, е била още по-добра. Българите са регистрирали своя върховен просперитет! Статистически е доказано – представлява неоспорим факт!

Да си кажем направо – падението начева през есента на 1944-а. А истинските му резултати, повели ни към настоящето срамно дередже, се появяват година-две след тази позорна дата. Веднага, щом комунистите посягат върху собствеността на хората, презрително наричана „частна“.

Тогава започват да се случват няколко неща, които са преобърнали не само съзнанието, но и цялата същност на българите. Първоначално те са реагирали с рязко снижаване на раждаемостта. Правил съм си труда да проучвам. От 1946 г. насетне семействата по селата масово се радвали на... едно единствено дете. Второ не им било необходимо. Нямали земя, която да обработват – сиреч повече не се нуждаели от работна ръка. Каторжния текезесарски труд едва позволявал да отгледат по една рожба.

Следва почти насилствената миграция от селото към града. Мегаломанската, несъобразената с природните и трудовите ресурси, както и с пазарите индустриализация, налага все повече хора да изоставят бащините си огнища и да се заселват в градовете. Свидетел съм как там те забравяха селския труд и уменията си в земеделието и животновъдството. Като в замяна на това не станаха и качествени фабрични работници. Преди всичко не бяха заинтересувани. А не на последно място – нямаше от кого да се учат.

Дискриминация и репресия след репресия, докога?

На всичко отгоре партията и нейните служби за сигурност ги засипваха с насилие. Достатъчно е да спомена задължителните манифестации, трудовите дни, самооблагането и прочие тегоби, цинично обявявани за „доброволни“. Явните, не подлежащите на наказание несправедливости, изкривяваха ценностната система на хората. Към това се прибави изкореняването на вярата в Бога чрез терор. А отчетливо личеше, че новата религиозна система е лишена от каквито и да е добродетели. Тя се основаваше на репресиите и насърчаваше най-долните човешки черти – предателството, подлизурството, нагаждачеството, кариеризма, завистта, ненавистта спрямо кадърните... Днес можете да се наслаждавате на воля на изпълнения с човешки и материални руини пейзаж на посткомунистическа България.

Когато благодарение на създадената от БКП псевдоопозиция и на нейните главни „герои“ народът разбра, че правдата няма да възтържествува, се върна в блатото на безразличието. Сега нашето общество е толкова разделено, че ясно личат неговите единици. Едно от последните такива деления, представляващи дискриминация по местоживеене, е това на хората от центъра на столицата и неговите околности, от една страна, и останалите от предградията и нейната периферия.

Значителна част от тези в историческия център са потомци на алчно червената номенклатура. Техните бащи и майки, баби и дядовци, насилствено прогонваха истинските собственици на къщи и апартаменти. И се настаняваха в тях по силата на милиционерските заповеди. Тях ги нямаше на шествието към кметството, което предизвика настоящите редове. За тези хрантутници на милицонер-съциализЪма не представлява ни най-малък проблем да си плащат. Пък и нямат наследствена, родствена, споменна връзка, с централните квартали. Тъкмо обратното.

Най-дразнещо е безсилието от невъздадената справедливост. Отсъствието на възмездие води до нови комунистически гаври и безчинства. Вместо да е зад решетките като извършител на продължаващи престъпления, започнати от неговия баща, синът на комунистическия криминал Тошко Тошев, познат и като агент „Бор“, предвожда репресиите спрямо софиянци.

Наподобяващият мутра-борче млад другар Радослав Тошев – общински съветник от БКП-ГЕРБ, явно е отговорник за произвола над притежателите на автомобили. Тук не става дума само за центъра. Забраната за паркиране по улиците, налагането на такси и глобяването са в драстично противоречие с Конституцията. Още повече, че гражданите заплащат данък сгради и пътен данък. Те са точно за това.

Никой от общината не е дошъл да ни оправи безвъзмездно фасадите, нали? Улиците са в безобразно състояние. В същото време шепа готованци от общината и свързаните с нея фирми трупат тлъстини за сметка на всички нас. Те до един са свързани с БКП и ДС. И се мъчат да заблуждават, че т. нар. пътен данък отивал за „националната пътна мрежа“.

Не, другарки и другари, за нейната поддръжка и разширение въведохте друга такса, също доказвана чрез лепенки – винетки.

Във вторник, 2 октомври 2012 г., светофар падна на пъпа на София и само случайността ни спести поредната жертва на комунистическото безхаберие и безумие. По признанието на служител в съответната сфера, голяма част от тези съоръжения не са подменяни нито проверявани повече от 30 години! Обаче „софийската“ кметица Фандъкова от Самоков и тамошната съветска гимназия, както и обкръжението й от алчно червената фашистка номенклатура, пръскат милиони за изолирането на тротоарите с огради от колчета! Не само ненужни, но и опасни. Известни са ми няколко случая на трезви хора, спънали се в такива „произведения“, белези на герберско-болшевишкото малоумие и ненаситност. Намират ли се чак толкова големи тъпанари, който да не са наясно – това се прави, за да се печели – от фирмите, производителки на колците, и от онези, дето ги монтират? Нещичко влиза и в чекмеджетата на общинските чиновници. Съмнявате ли се?

Разни наглеци и „умници“ изкарват доста пари покрай никому ненужното обсъждане дали едното или другото е положително или отрицателно. Както и онези, които вече повече от век се мъчат да насадят в съзнанието на българите, че са били „роби“. Ораторите на митинга, без изключение, бяха представители на мяукащите край номенклатурата мушмороци. Единият дори е известен като „певеца на милионерите“. За банкноти е готов да попее пред натурално микрофонче във вид на фелацио… Нямам причина да се изчервявам от последния израз.

Друг е „вечното присъствие“ на този вид „мероприятия“. Чантоносец, пренасящ наемите на узурпатора на ВМРО агент „Иван“, това невисоко момче, остригано по последна мутренска мода, прилича на избягало от клетката си маймунче. Съпровождат го двама пишман бабаити – едри шкембелии с отличителни знаци на национал-комунистическата организация. Дали за „сплашване“, дали за „авторитет“?... На кой както му въздейства. На мен ми стана смешно…

Оказа се, че номенклатурното детенце е и дребен доносник. Тъкмо този недовършен опит за човешко същество е натопил двама варненски уличници за… „гавра с националните символи“. А сливенският циганин с арменски имена К.К. взе да му държи исото. Тази средновековна лудост може да мине само сред тукашната духовна нищета – в тълпата от възприемащи се като потомци на роби.

Ами в Лондон продават обувки, оформени изцяло като националното знаме на Великобритания. Значи там ходят с или върху „национален символ“?! Години наред Мик Джегър се появяваше на сцената, увит с британския флаг. И приключваше концертите, наметнат с американския, френския, австралийския…

Европейци сме, но не дотам. Нито се усещаме свободни. Още преди повече от век Алеко го е констатирал. Значи след 1944-а сме се върнали повече от столетие назад, вместо да се движим напред – към волността и прогреса! Не вярваме в Бог, а в идоли и предмети, „дето ги яде молец и ръжда, и дето крадци подкопават и крадат“ – знамена, химни… Вече документално изясних, че химнът на тази България, която не е моята, е плагиатство от стара еврейска кръчмарска песничка. На крака пред пиянството!?

Щом не осъзнаваме, че сме жертви на номенклатурата, значи наистина „от ума си теглим“. Игор Бунич справедливо нарече съветската държава Номенклатурия. Към същото днес ни връща самата действаща министър-председателка на Народната република. Не вярвате?

На 12 януари 2012 г., в телевизионно интервю, потомствената комунистка Б.Б. призна: „Ние имаме над 2000 сигурно високо номенклатурни кадри в ГЕРБ – министри, заместник-министри, депутати, председатели на парламенти, кметове, председатели на общински съвети, общински съветници, областни управители, заместник-областни управители. Огромна армия.“[15]

Как другояче, освен като част от ненаситната червена номенклатура, ще определите т. нар. бизнесмени? Защо да се лъжем – у нас нищо не е побутнато и никой червен престъпник не е докоснат. Нещо повече. Ако навремето култът към личността на диктатора Тодор Живков включваше денят ни задължително да започва с него или за него, но от тогава единствените две радио и телевизия, днес нещата са многократно влошени. Б.Б. „изгрява“ от ранно утро и с нея си лягаме, но чрез десетки радиа, телевизии и печатни издания. Да, от „ума си теглим“...

Преди време приведох цитат от автора на това заключение, станало заглавие на негова пиеса. Да бяхме проявили поне малко максимализъм, като Александър Андреевич Чацки, положителния герой на Грибоедовата творба. Ще повторя: В края на пиесата той стига до извода:

„Глупците повярваха, предадоха ни на други,

и на часа бабичките бият тревога –

ето ви обществено мнение!“[16] 

Наистина „глупците повярваха“. Довериха се на своите поробители – комунистите, които в безмерната си алчност и жажда за власт вилняха, както никой нашественик не го беше правил. Игор Бунич изумително точно посочва: „Комунистите дойдоха в нашата страна… като завоеватели и… се държаха като окупатори. Когато осъзнаха, че тяхното време си е отишло, те се разбягаха като панаирджийски крадци, за пореден път до шушка ограбили народа и накрая унищожили държавата.“[17]

Мнозина останаха тук, предрешени като „капиталисти“. А е ясно, че от комунист капиталист не става. Под фрака, смокинга и мантията все така изпъкват дръжките на револверите и ножовете. Явно на нашенци това им харесва. И не само на тях. На повечето роби на комунизма, прекарали по-голямата част от живота си в подчинение на номенклатурата.

Някои наричат това „стокхолмски синдром“. Според „психолозите“ става дума за промяна на съзнанието, при която пленен или отвлечен човек се привързва към своите похитители и започва да изпитва привързаност към него. Ако това е вярно, а тукашното население продължава да дава гласа си за „бившите“ комунисти, следва да признаем: става дума за човешки маси с психически отклонения.

Според мен иде реч за страх. За гигантски и всеобщ уплах. Той беше насаждан по възможно най-ужасен начин. Когато трябваше да дойде освобождението от него, Те ни проводиха новите Лениновци и Сталиновци.

Зарежете явно червените – единствената оправия с тях е чрез техните средства – калъча. Не ме е свян да го напиша. Нито се плаша.

По-страшното е, че след слугите им – Желю Желев, Филип Димитров, Иван Костов, Симеон, Ахмед Доган и останалите пребоядисани червени лакеи, трева тук май никога повече не ще поникне. Ще цитирам себе си:

Светът се пробужда. Ето, шотландците разтъркват очи и ще гласуват „за“ или „против“ своята независимост. Те имат достатъчно икономически козове в полза на своето самостоятелно развитие: природни богатства – петрол, въглища, руди... И прекрасна земя – прочутите „зелени поля“ – “green fields“. Каталунците – също. Баските не са преставали, както и италианците от Южен Тирол. И още, и още…

А ние не сме в състояние да се избавим от поразилия ни „стокхолмски синдром“, да се обединим и да изхвърлим номенклатурата на общественото бунище. Защо да не открием зоологически градини, в които да настаним наследниците на Тодор Живков редом до Иван Костов и семейството му. В съседство – Доган, Станишев и Б.Б. До тях – Симеон, Сидеров и Виденов. В просторна клетка – всички „бизнесмени“ барабар с домочадията им... Навсякъде да има надписи, гласящи, че хвърлянето на храна на животните не е забранено. Кой колкото издържи… Друго не заслужават.

На умните е известно: “Contra impudentem stulta est nimia ingenuitas” – „прекаленото благородство спрямо безочливия е глупост“!

За тези неща си мислех на връщане от „шествието-митинг“ или обратното, чийто финал не дочаках. Не се залъгвам – малцина ще ме разберат, още по-малко, ще се съгласят с мен. Здраве да е. Тяхното съзнание или е задръстено, или мозъците им са промити. Затова допускат, че престъпникът „има право на промяна“… Това се случва в литературата, театъра и киното, но не и в живота. Изключенията само потвърждават правилото.

Диагнозата ми за тях е точна! “Suum cuique” – „всекиму заслуженото“.

Имам предчувствието, че Западът започва да обръща гръб на новата ни диктаторка. Дано не се лъжа, но един ден потомците ни ще говорят за 2012-а като за година, в която беше поставено началото на края на Б.Б. и нейния авторитарен режим. Както и за годината на края на еврото.

Ще видим...

А онези, които желаят да прочетат повече по темата, могат да влязат тук: http://diagnosa.net/diagnosite-mi/%d0%b3%d1%80%d0%b0%d0%b6%d0%b4%d0%b0%d0%bd%d0%b8-%d0%bb%d0%b8-%d1%81%d0%bc%d0%b5-%d0%b8%d0%bb%d0%b8-%d0%bf%d0%be%d0%b4%d0%b0%d0%bd%d0%b8%d1%86%d0%b8-%d1%87%d0%b0%d1%81%d1%82-3

За връзка с автора:

Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.