Поетът Петър Манолов отказа участие в телевизионното предаване „Всяка неделя“.

Какво от това? – ще подхвърлят доста от вас, без да се замислят. А аз ще се опитам да обясня: Иде реч за чест, достойнство, политически убеждения и отстояване на гражданска позиция.

Сложете ръка на сърцето и признайте: Колцина от вас биха постъпили по този начин? Наблюдавам как хора, които все още смятам за свои приятели, като ябълкарски коне обикалят студиата на разни кабеларки, за да ни замерят със зеленчуци от екрана.

И други, набрали популярност покрай мен и телевизионната „Диагноза“, без извинение, които се правят на „изследователи“, а преиграват. Но когато сгрешат и обидят някого, не намират доблест, за да се извинят. Тъкмо обратното стори Петър Манолов.

Личността срещу плъшока и неговите ратайчета в медийни престилчици

Когато новата разсилна на водещия на откраднатата от БНТ барабар с архива рубрика поканила моя приятел Петър Манолов, той не отвърнал с гняв, както биха сторили мнозина, в т.ч. навярно и моя милост. А отказал елегантно. Но така, че дори тъмно зеленият водещ с дублирани имена като родния му Сливен-Сливен, да усети жегване не между ребрата, а някъде в остатъците от съвест, ако изобщо някога е имал такава. Цитирам:

„До предаването

„Всяка неделя“

Госпожо Тренчева, благодаря за поканата за „Всяка неделя“ (по телефон 359888973хх), но съм подозиран за съучастник в следните погроми:

След публикация на цикъл стихове престана да съществува алманах „Тракия“.

След  „вълча хайка“ по НДЗПЧБ[1] (началото на 1989), съпроводена с публикация, в кома изпадна в. „Отечествен глас“.

След сходна акция в началото на 1989-а, същото сполетя и в. „Работническо дело“  .

След публикация на „Размишления с приписки“ в Париж, издъхна [френското] сп. „Континент“.

След три поредни интервюта престана да излиза в. „Свободен народ“.

След участие в предаването на Генова, „Старите муцуни“ изчезнаха от екран.

След четене на стихове при Георги Ифандиев и предаването му мина в нелегалност, т.е. в Интернет.

След  две интервюта заболя в. „Акцент“.

Имате живо предаване!  Или както един казал на поредната си приятелка: „Живей бе, живей!“ – и отминал!

Още веднъж благодаря за поканата!

                                                   Поздрави, Петър Манолов

Пловдив

П.П.  За сведение: Преди години Цвятко Сиромашки беше приготвил „Горещ стол“ за Кеворкян.“

Който разбрал, разбрал. Понеже с Петьо Манолов се разбираме и без приказки, ще уточня: Мен винаги са ме отстранявали, какъвто е евфемизмът на другарите за изгонване, заради цялостно творчество. Което неизменно е включвало и неговото участие, но и включването на много други великолепни личности. Повтарям: личности, а не мишоци.

За да бъде личност в тези не вълчи, а змийски времена, на човек му е необходима не само съвест и вяра в Бога или доброто – както желаете. Трябва му дупе, както казва народът. Хора с последното качество у нас отдавна почти не се срещат. Особено мъже – истински.

Става дума за онези, за които той, поетът, написа:

„Може да твърди уверено,

 че този свят не му е поверен

 и няма срещи,  на които да се гаври със  отсрещните.“

Тези, „отсрещните“, които съставляват на всяка власт наемната помия, не му прощаваха. През 1989 година, след „вълчата хайка“ по НДЗПЧБ“, загърнатите в Сталинови тужурки сенки от Държавна сигурност откраднаха целия литературен архив на Петьо. Той обяви гладна стачка. Форма на доста рисков протест, с която Илия Минев, Бог да го прости, десетки пъти из затворите на болшевизма е провокирал палачите от (анти)народната милиция.

Тогава, по време на Петьовата гладна стачка, „отсрещните“, реагираха по командата на своите водещи офицери. На една и съща дата – 11 февруари 1989 г., в ченгесарски синхрон, в брой 42 на компартийния официоз „Работническо дело“ и брой 30 на пловдивското му „ехо“ „Отечествен глас“ излезе пространният „колективен труд“, озаглавен „За кого плачат: Предизвикан отговор“.

Този „съвместен“ труд на членовете на Дружеството на пловдивските писатели начева със следното знаменателно въведение:

„Може би тези редове трябва да започнат с размисъл за високото признание на поета. Поетът властва там, където никой друг не може да достигне. Но за да бъде поет, той трябва да бъде и гражданин. Не да храни месиански амбиции, не да се поставя над всички. Българските поети никога не са спекулирали с факта, че са поети. Не са имали нужда от лъжата, за да се докарат пред голямата истина.“[2]

Опираме до онова, което „пловдивските писатели“ разбираха под  това „да бъдеш гражданин“. Смененият само месеци преди описаното събитие дългогодишен техен гаулайтер в общонационален мащаб, членът на ЦК на БКП Любомир Левчев, дава примера, който са длъжни да следват, за да станат „граждани“. В изблик на онова, което всяко нормално същество ще приеме за проява на крайно безчестие, уважаваният и днес придворен поет на диктатора въодушевено, с „априлски“ патос изрича: „Благодаря Ви, другарю Живков, за вдъхновението, което сте ни давали... Не може да ми забраните да ви обичам, другарю Живков.“

Ето го нравственият модел на социалистическия поет и писател: „Ти ще целунеш ръка, аз – двете ръце; ти ще целунеш скута, аз – краката; ти ще целунеш на друго място, аз – на още по-друго място.“

Този формула за поведение на „елита“ не е излизала от обращение. Продължава да е валидна. Видите ли да представят нечия книга по ефирките, не се съмнявайте: авторът й е целувал „на още по-друго място“…

Свободата и почтеността срещу лицемерието и конформизма

Трудно ще намерите друг народ, който, ако има право на избор, да търпи такова нравствено нищожество. Тук всичко е обърнато наопаки. Въпросното вещество е заможен издател и близък приятел на онова по-тъмно агентче с повтарящи се имена от Сливен-Сливен. Преди доста години, от Лондон, бившият му приятел Георги Марков се обърна към него с думите:

„Драги, Любо,...

Това писмо не е отправено към един председател на Националния съвет на Отечествения фронт и член на Централния комитет на Българската комунистическа партия. А към един поет, с когото ме свързват дългогодишни спомени. Ако поетът е мъртъв, аз му дължа надгробно слово, ако е жив - дължа му честитка за рождения ден…

В мое отсъствие дойде главното ти редакторство на „Литературен фронт“, дойдоха стъпало след стъпало, но не стихосбирка след стихосбирка. Критиците се надпреварват да те превъзнасят, вестници и списания са залети от хвалебствия, писани от хора, които не желаеха да те признаят. Хора, които никога нито са те разбирали, нито са имали необходимата интелигентност да отидат отвъд лозунгите в поезията си.

Не зная какви са били личните ти мотиви, за да се откажеш от дървото на поета и да се прехвърлиш върху стълбата на кариерата (искам да кажа – асансьора). Може би си смятал, че имаш нужда от простор и че властта ще ти го даде. А може би и ти, като всеки простосмъртен, си решил, че животът се живее веднъж и че е за предпочитане да бъдеш богат кмет, вместо беден поет. Това си е твоя работа. Въпрос на избор. Или на предопределеност…

Преди време ми казаха, че неотдавна си правил опит за самоубийство. Прощавай моята жестока нетактичност да спомена това, но аз искам да бъда напълно обективен и да нарисувам образа ти такъв, какъвто е...

И нека ти кажа, че поводът за това писмо не е последната ти поема, а статията ти във вестник „Народна култура“ под заглавие „Верую на новия човек“.

Първото ми впечатление от тази статия е, че ти не си пишеш статиите, а си имаш човек да ги пише, а ти само ги подписваш. И веднага щях да ти дам съвет да го замениш този твой служител с някой, който би имал поне малко уважение към читателите, защото все пак, макар и много рядко, някой прочита тия вестници и тия статии...

И въпросът е преди всичко за вярата. И позволи ми да те запитам направо: Наистина ли вярваш в това, което си написал? Защото за съжаление статията си я писал ти. Защото в равната локва от безсмислени думи, която уморен партиен агитатор е излял, използвайки всички умопомрачителни клишета на провинциалните вестници, аз видях капки от собственото ти мастило, думите на луд защитник на отдавна превзета крепост, който, свършил патроните, крещи срещу чуждите войници. Но те не му обръщат внимание. Никой не го взема на сериозно. И това съвсем го влудява.

Или да вземем думите ти, че „Солженицин е белогвардейска отрепка“. Аз не ще разисквам с теб дали оценката ти за Солженицин е вярна, защото ти знаеш много добре, че той не е нито белогвардеец, нито отрепка. Но онова, което ме порази, беше тази експлозия на омразата ти спрямо човек, който е това, което ти не си и не можеш да бъдеш. Ти не можеш да понесеш съществуването на един честен човек, защото той става еталон на собственото ти безчестие и напълно искрено, дълбоко, ти го мразиш. Той е твоето отрицание. Той не те познава, нито ще те познава, но неговото присъствие на този свят смачква болезненото ти самолюбие и превръща „Чайката“, в която се возиш, в твоя катафалка. И ти крещиш думи, които дори последното чираче на Кочетов или остатък от някогашен махленски стражар, не би си позволил. Аз зная, че ти би дал всичко скъпо за теб, за да бъдеш на негово място, за да бъдеш непокорната, гордата съвест на цял един свят. Ах, как би желал да бъдеш на негово място! Затова твоята омраза към него е лична и съвсем глупаво се опитваш да се прикриеш зад брадата на Карл Маркс, като се изкарваш за най-предан защитник на социализма и по този начин караш твоето общество да ти хонорува личната омраза. Между впрочем това е много характерно за хората около теб. Те искат предаността да им се плаща, искат „идеализмът“ да им се плаща, искат „героизмът“ да им се плаща, искат да им се плаща загдето „вярват“, забравяйки простото правило, че един вярващ не е повече вярващ, след като му се плати за вярването.

Но тъй като ти не вярваш в нищо, твоето заплащане се предявява по параграф „омраза“. Наистина ти си все същият „неверник“.“[3]

Тогава, през зимата на 1989 г., Живковият ибрикчия Любомир Левчев все още е „пътеводната звезда“ на „литераторите“ от града под тепетата. Мислите ли, че другаде на тази територия беше по-различно? Просто Петър Манолов живееше в Пловдив и дързостта му предизвика пропагандаторите с меки гръбнаци, удостоени с милиционерското звание „писател“, да реагират.

За кожата на един поет и гражданин или за безличието на „елита“

На това място стигаме до качеството на интелигенцията или на „елита“, както с изумително безсрамие ни налагат това още по-широко понятие. От прекалено дълго време представителите на тази „елитна“ интелигенция са образец на продажност. Многократно използвах комбинация от стих на един болшевишки поет, за да ги окачествя така:

„На всяко общество наемната утайка

 дъхти на приеми, разврат, парфюм.

 Туй е разглезена и алчна шайка –

това са хора с ловък, хитър ум.

Те бдят, слухтят и прегрупират сили

 да не извършат някой грешен ход,

 да не изпуснат службата, автомобила,

 апартамента, лесния живот.“[4]

Когато „народът“ се отъждествява с тази смрад, по-нататъшният му друм се оказва кьор-сокак, dead-end-street, cul-de-sac – задънена улица. Уверявам ви: няма изход от готовността за слугуване. Вчера на чужди окупатори и диктатори, днес на колониални администратори, утре, може би, на извънземни господари...

Настръхнали като вълкодави, но всъщност глутница от помияри, във вихъра на т. нар. Възродителен процес, който всячески подкрепяха, представителите на филибетлийския „елит“ се нахвърляха връз поета: „Пловдивските писатели отдавна са си казали своята дума за Петър Манолов. Не те се отчуждиха от него, а той от тях. Случайно ли е, че нито един от пловдивските писатели не беше привлечен от платформата на „Независимото дружество“, а и самият Петър Манолов не си е правил илюзии, че това може да стане. Защото никой не мисли като него.“[5]

Чудесно казано! Петьо изобщо „не си е правил илюзии“, че някой от тези задници с уши може да мисли като него. Защото никога не е лизал седалищни части, каквато беше практиката, за удостояването със званието „писател“.

Пък и да си го изречем право куме в очи: Никой от тези „поети“ и „писатели“, от т. нар. „интелектуален елит“,  не мислеше. Пътят към върха на йерархичната стълба на режима минаваше през отказа от този най-висш дар, с който Бог ни е отличил от останалите Си творения. Партията мислеше вместо тях…

А тъй като партията беше Живков и Живков беше партията, представете си „сложността“ и „качеството“ на тази партийна „мисъл“. Предметите, назоваващи се „пловдивски писатели“, мечтаеха да влязат в обувките на своя предводител Левчев. И да ги споходи изумителният, лелеяният шанс да изрекат направо пред Първия: „Не може да ми забраните да ви обичам, другарю Живков.“

Като сбирщина гладни партийни булонки те ръфаха със ситните си зъбки Петър Манолов, задето даваше интервюта за радио „Свободна Европа“. Забележете жалката имитация горбачовска наглост, която не допускам да е била „тяхна“, а продиктувана им свише: „Ние си даваме сметка, че в нашето общество има тайни и явни противници на гласността и демократизацията.“[6]

Ашколсун! Затова, вместо в името на гласността да се опълчат срещу конфискацията на Петьовия архив, те „демократично“, с „гражданска доблест“, застанаха рамо до рамо с джелатите от Държавна сигурност и безрезервно ги подкрепяха във всичко.

Вече дъхащ на ацетон, неизбежно съпровождащ гладуването, Петър им отвърна със стихове:

„На нощен разпит бях по истата поема;

облъхвах следователя със ацетон

като дете на възраст пристрастено към лепилото за дишане.

С подметка конфискаторът бе сложил автограф,

и вече ходи неотлъчно с мене като твой

─ и в Пловдив и Урбань

– изпробва смелост и се секне шумно край ухото ми.“

„Злокобната“ поема е „Здравей, Америко!“. Днес търгашите, прикрили плаща и кинжала с „демократични“ наметала, се кичат като… „американофили“. Изповядват някакви „евроатлантически ценности“. И забравили как са лапали от кремълската длан, със познатото бясно настървение ругаят Съветския съюз. Тяхната истинска родина, която ги беше отгледала, и във вярност на чиято КПСС се бяха клели! Ако утре срещнете по улиците вещи, носещи антенки на пълните им с червени петолъчки, сърпове и чукове чутури, да знаете, че това са същите – „елитът“. А марсианците са пристигнали…

По битието им ще ги познаете

Вглеждам се в имената на подписалите паксвила, обявен за „предизвикан отговор“. Нямам до себе си пловдивчанин, за да ми разясни кой кой е в дългия списък. Затова ще спомена само онези, които са ми известни. Останалите да отидат и да запалят по една свещ от благодарност за моето невежество. От онези – големите, които по новосъздадената „демократична“ традиция комунистите като „Гоце“ Първанов, заели позата на атеистични богомолци, палят не от вяра, а за всеки случай…

И така, погледът ми се спира на Живко Желев. Навремето с Нери Терзиева, с нейния съпруг – компартийният Евгений Тодоров, с Емил Бенатов – баща на лице от bTV, и с още неколцина, водеха на живо протяжно месечно телевизионно предаване. За да ги пуснат пред микрофон в пряк ефир, неминуемо са били изключително доверени лица на БКП и нейните служби за партийна сигурност. Всичко останало е приказки за девици от кармелитско училище.

Този накуцващ Живко основа верига от радиостанции, наречена „Канал Ком“, ако не греша. Казаха ми, че в съдружието си с Христо Грозев – разсърдения партньор на Огнян Донев и Любо „Пъпката“ Павлов, понатрупал финансови тлъстинки. Днес се правел на „демократичен“ и на „свободен“ коментатор в интернет. Охолствал. Какво пък, партията дала, партията взела. Обаче оставила достатъчно заради заслугите му за тоталитарната ни демокрация.

Следващото доста по-известно име е Емил Стоянов. Няма грешка. Понастоящем, като представител на ГЕРБ, този по онова време млад и надежден пловдивски другар, е депутат в Европейския парламент. Изтъкнат комсомолски кадър, не без помощта на своя брат – назначен за президент на НРБ, той беше в СДС. Даже го бяха „издигнали“ за ръководен кадър в БНТ. През 1998 година беше заместник-генерален директор на телевизията-майка.

През 2001 г. Интернационалът го дари с телевизия „Европа“. Четири лазарника по-късно учреди фондация „Пигмалион“, която е специализирана в областта на литературата и връчва годишна стипендия в Пловдивския университет на талантливи студенти. Удостоен е с почетни ордени от Австрия и Германия. Явно и там високо ценят комунистическата активност в полза на световната левитска мафия. Ако не беше така, потомствената комунистката, канидадтката за вицепрезидентка от БСП, дъщерята на терориста Георги Боков, убиеца на Райко Алексиев,[7] сестрата на Филип Боков и бивша съпруга на ваклия кореспондент на телевизията в Москва и Виденов министър Любомир Коларов, нямаше да оглавява ЮНЕСКО.

Нито членката на БКП, депутатката от БСП, личната преводачка на Тато, по нареждане от Москва сътрудничилата на ЦРУ другарка Елена Поптодорова, капитан от ДС, щеше втори мандат да е посланичка във Вашингтон.

За малкия син на терориста Димитър Яков Станишев, който е фюрер на някакви „европейски социалисти“, няма да отварям дума. Нито за хилядите знайни и незнайни комунистически кадри, от които преливаха „демократичните“ правителства на Филип Димитров, Иван Костов, Симо Мадридски. Те преживяха „второто си възкресение“ при настоящата пожарникар-премиерка Б.Б., нашумяла като „будистка“.

 Но кой е братът Петър Стоянов?

Шизофренията на комунистическите „антикомунисти“

Когато съгласно повелята на партията-майка Емил Стоянов пее хулна чалга срещу Петър Манолов в агитката на „пловдивските писатели“, другарят Петър Стоянов е виден адвокат. По някаква (не)обяснима причина местната номенклатура го е избрала да води нейните бракоразводни дела. Няколко месеца по-рано е била издадена книгата му „Разводът“, в която той прави на пух и прах „буржоазния брак“ и величае „социалистическото семейство“ – най-солидната градивна клетка на новия „хуманен“ строй!

Майката на Петър и Емил Стоянови е била активистка на казионния „червен“ БЗНС. Нейният брат пък – селски партиен секретар. Кум на Стоянка и Стефан Стоянови е техен близък… шумкар!

„Например баща му на Петър Стоянов е бил легионер и чичо му също. А изведнъж и двамата – и брат му, и той правят завидна кариера, а с това потекло те не би трябвало да стигнат доникъде. Сега ще ви кажа и една истина. Имало е уговорка да не се вади досието на Виктор, защото Виктор се жени за щерката на изключително важен партиен функционер от Пловдив. Бащата на Антонина е бил шеф на кооперациите в Пловдивско и е бил пръв приятел на Иван Панев. Значи Петър Стоянов, който завършва право, което е много интересно, го изпращат в Съюза [СССР] за 13 месеца да специализира право.“[8]

Според откровения на висши комунистически шпиони, бащата на братя Стоянови – Стефан, е бил вербуван от Държавна сигурност.[9] (Виж илюстрацията.) Бившият съветник на Людмила и Тодор Живкови, комунистическият престъпник Костадин Чакъров, уточнява, че той е участвал „в разгрома на горянското движение в Родопите след 9 септември“.[10]

А шумкарският наследник Велислав Дърев[11] си спомня: „Бях комсомолски секретар на класа в супер елитната пловдивска гимназия „Лиляна Димитрова“, а комсомолски секретар на ученическия комитет бе Петър Стоянов. Той не ме гонеше заради църквата. Ние с него имахме други спорове, по-скоро научни. Не съм аз този, който трябва да му прости или не, че стана краен антикомунист”…“[12]

Днес за истинските борци против комунистическото робство, чието здраве беше съсипано по занданите на тоталитарния режим, е невъзможно да се вредят от „репресирани“ комунисти, преживели метаморфоза и станали „антикомунисти“. Бившият седесарски кмет на Пловдив Спас Гърневски е бил директор на вестник „Печатарски работник“.

Например негов е уводният материал в празничния брой, посветен на 24 май през 1986 г. Той е под надслов „С уверени стъпки към нови победи!“ Ето първите изречения от „творбата“:

„Наред с останалите празници от годината Първи май остава един от най-светлия ден [всичко в текста е запазено в автентичния му вид], записан в националния ни календар, така както е намерил своето достойно място и се е превърнал в знаме на прогресивното работническо движение на народите по цялата земя… Своите светли страници от тая история са записали и българските работници, обединени под алените знамена, понесени от Кирковата „Дружна песен днес да екне, песен, песен на труда…“ Колелото на историята е извървяло своя победоносен оборот за редица народи, които днес свободно заливат площадите, за да манифестират своя съзидателен труд така, както ние, българите на Първи май.“[13]

Е, дали „колелото на същата история“ превърна певеца на БКП Спас Гърневски в яростен „антикомунист“? Ала той е и поет. Пак на първа страница в също празничното издание пак на този вестник, но от 9 септември 1984 г., се мъдри негово стихотворение, посветено на „славната победа на БКП“! Даже Стефан Продев е оставен под него – зер, Спас вече се е извисил до началник, коскоджами ти директор…[14]

Другарят Гърневски е посветил таланта си на баш „вожда и учителя“ – „(Не)написан стих за Димитров“, на „Септемврийци“ и дори на… паметника, наричан „Альоша“!

Преди две седмици ми изпратиха видеозапис от интервю с другарката Нешка Робева в предаването, с което Петър Манолов отказа да омърси душата си. Слушах и не вярвах на очите си, ако перифразираме случайната „находка“ на съвършен медиен идиот с малко име „професор“. Ами тя, подполковничката от МВР, била премазана от режима на Тодор Живков! Ти да видиш!

Даже единственият оцелял в мутренските войни син на Гриша Филипов, полуграмотен „учѐн“, който уж се занимава с космоса, а не знае датата на катастрофата край Розуел, се оказа плосък като ламаринен лист. Тъй като валякът на тоталитаризма преминал и през него…

Снахата на сатрапа Мирчо Спасов – южноафриканската милионерка Веска Меджидиева, също се представя като „пострадала“ от комунизма! А другарката Корнелия Нинова пък се изкара „репресирана“ от Иван Костов, който я назначи в Съвета на директорите на „Булгартабак“ – богата ясла за номенклатурни кадри и техните чеда.

Агент „Димитър“ също се обяви за съсипан от тоталитарната власт?! „Цял живот съм работил в една несвобода. За мен комунистическият партиен орган написа – това беше един от ранните ми некролози – че съм потънал окончателно в блатото на антикомунизма. Ако това беше казано за някое от келеметата на прехода, то щеше да претендира да стане пожизнен президент на Вселената.

Но тогава имаше правила и толкова.“[15]

Този пладнешки апаш не вярва в нищо друго, освен в парите. И за да ги придобива, е готов да се отрече от бащите си – от онези, които го създадоха. Не, К.К. никога не е печелил. Подхвърляли са му, както и сега – като на куче. За да слуша. Свикнал е с късия повод, на който го държат. Лае правилно и папка обилно...

Елитът, истинският

През времето, когато „антикомунистите“ облагодетелстваха комунистическата номенклатура, моят приятел Петър Гогов, който за своята антикомунистическа дейност е прекарал близо пет години в Старозагорския затвор, пренасяше кашони на Сточна гара. С висшето си образование и двата чужди езика… Но не той, а съветските възпитанци Иван Костов, Иво Инджев, Стефан Цанев, Евгени Михайлов, Красен Станчев и т.н. са „демократи“, „русофоби“ и „борци против комунизма“. Досущ като отскорошният враг на „Командира“ Йорданович, онзи „катанеделец“ със сдвоеното име, родом от Сливен-Сливен.

Преди дни с Петър Гогов пиехме кафе у дома. Внезапно моят гост се сети, че ми носи армаган – документ. Той е от 1993 г. На неговата втора страница е записал:

„Този преврат [10 ноември 1989 г.] е бил замислен и програмно се е работило за осъществяването му поне от края на 1987 г. и началото на 1988 г.,[16] когато службите на ДС обработваха не само мен, а и много други антикомунисти, които познавам лично, да напуснем доброволно България. ДС ми предлагаше пари и паспорт за Виена – Австрия, при условие, че подпиша декларация, с която да гарантирам, че няма да се занимавам с политическа дейност зад граница.“[17]

Гогов не подписва такъв позорен документ. БКП и нейните служби побързаха да вземат мерки. Изфабрикуваха лъжата, че по време на първия „демократичен“ митинг Гогов призовал да бъдат разпъвани кожите на комунистите по стените. Тъкмо обратното. Преди него пее Ангел Ангелов „Джандема“. В песента му се съдържа такъв призив. Петър настоява за обратното: „И никакви викове за кожите по стените. Стига“! Мъчно ми е, че друг наш приятел, също мъченик на комунизма, с необяснима злост продължава да разпространява тази лъжа. Което започва да намирисва…

Ето необоримото доказателство на видеозаписа:

Гогов остана, за да продължи да носи своя кръст в борбата против комунизма. Обаче през май 1989 г. Петьо Манолов просто го качиха на самолет и го свалиха в Париж. Но той се върна и запази достойното си поведение. За разлика от водещия на „Всяка неделя“, който под агентурния си псевдоним „Димитър“ свърши много мръсна работа на БКП и нейните фракции.

Той беше главно действащо лице в манипулациите след изборите от 10 юни 1990 г. Тогава му предоставиха ръководството на някакво Независимо дружество за честни избори и граждански права – поделение на ДС. В него беше отгледан един от последователите му, другарят Мирослав Севлиевски. Да, цървулът-географ с характерния диалект, който след като с Емил Кошлуков извършиха поредното си предателство – този път спрямо Симо и НДСВ, беше гуден за… министър на енергетиката. Преди това му се отблагодариха с длъжността изпълнителен директор на курортния комплекс „Слънчев бряг“. Нямаше и тридесет години…

През нощта след „първите демократични избори“ една камера улови мутрата на медийния милиционерски плъх и прякото обвинение от залата: „Кеворк, стига! Стига вече!“ Уверете се сами:

Личеше ръката на ДС. Оказа се – на Любен Гоцев, шеф на предизборния щаб на БСП. Двамата с К.К. имаха офиси в парк-хотел „Москва“. Възнаградиха по-тъмно зеления от Сливен Сливен, правещ се на арменец, с издателство и първото чалга-радио „Сигнал“. Никой не му подири сметка за откраднатото предаване и архива от него.

Винаги е бил богато нахранен и добре отглеждан. Вече има ученици, последователи – изобилие от боклуци, наричани „журналисти“. Те са пръснати из влиятелните медии, които все така са в ръцете на ЦК на БКП.

Историята се твори от личности, а не от някакви „народни маси“, както твърдеше другарят Ленин. Повечето от тукашните зомбита на милиционер-социализЪма никога няма да осъзнаят това. Както и отредената им роля на вечни статисти, тълпа от клакьори, която придава нищожна псевдолегитимност на продължаващите престъпления. Тяхната вродена нравствена нищета не ме засяга.

Повечето едва ли ще осъзнаят, че режимът, който те или родителите им превърнаха в меч, посече духовността на българите. Но не пропусна и тях самите. Интернационалният комунизъм ощави душите им, самите тях превърна в движещи се сенки, в имитация на човешки същества. Всуе са атаките им срещу мен и моите съмишленици. Нашият живот не бива да се пресича с техния.

Интересува ме единствено онзи истински елит, който се намира в латентно състояние. Той  е длъжен да намери аргументи за своето осъзнаване като такъв. От години се е сгушил – всеки на своята оскъдна територийка.

Скри се и с право. Защото когато преди около двадесет и три години реши да предложи своите знания, опит и умения, измамници, които в замъгленото си от мечти съзнание възприемаше за свои, му посочиха вратата, но... в посока навън.

Тези „свои“ се оказаха обикновени еничари. Не случайно вече близо 70 години все техните „творци“ изтикват напред и въздигани на всякакви постове все такива зависими от миналото си отпадъци в човешки образ. Отново не без съучастието на медиите. Един такъв е издигнал ненавистта до висша ценност, с която техните младежи да бъдат възпитавани:

„По детското чело ще легнат сенки, влажните очи ще заискрят омраза и редом със своите одрипани братя ти ще свиеш своите малки, черни, изподраскани юмручета:

─ Два свята, единият е излишен!“[18]

Тук постоянно жалят по някой най-сетне заминал за пъкъла болшевишки мръсник. Сега – за комунистическата садистка Леда Милева. Смъртта й е нейната първа достойна постъпка, откакто мърси тази земя.

Помня как покойният ми приятел, певецът Гошо Минчев, ми разказваше за церберското поведение на най-сетне гътналата се болшевичка, която се изявявала като надзирателка в концлагер. През 1968 г. не го допускала до участие, докато… не се подстриже. И това било най-малкото…

Е, драги мои, без всеобща декомунизация, чрез която да отнемем въоръжените сили от ръцете на алчно червената фашистка номенклатура, а след това и нейните финансови и материални ресурси, нищо няма да се промени. Все така ще чакаме Годо. Той ще се появява ту в образа на американски „миротворец“, ту на руски „освободител“…

Но България изчезва. Само догодина, когато паднат ограниченията за свободен достъп до работа в Евросъюза, се очаква повече от 200 000 нашенци да зарежат този провален опит за държава. След десетилетие няма да има кого да спасяват, нито да освобождават.

Кой ли ще изкарва парите за пенсиите?...

И като ви казах истината, ваш враг ли станах?

За връзка с автора:

www.diagnosa.net