Милиони левове потъват в момента за напълно безсмислената агитация за президентските избори. Знаят го всички – от спонсорите, които така си купуват бъдещото партийно благоволение, през пълчищата социологически и рекламни агенции, та до медиите, които сега работят на принципа „ден година храни”.
Жалко и лишено от морал е пилеенето на толкова много пари точно сега. Поредната годината, в която българите всекидневно изнемогват, затъват в заеми, а немалка част от тях дори посягат на живота си.Чудно е как простичката истина за мотивацията остава забравена от безкрайните редици кандидати за Дондуков 2. А тя е, че на изборите гласуват само хората, които искат. По своя воля - заради някаква странна, все още партийна любов, или са купени, или принудени (но и ясно инструктирани, обикновено от работодателя крупен мафиот). Остават ония, дето са големия апетитен залък - негласуващите - поне от 2001-ва насам. А тези, които са решили сами за кого да метнат бюлетината ще намерят и начин да разберат какво предлага техният човек.
Във века на технологиите това дори е безплатно. За мотивираните хора шумните концерти, безплатните почерпки и медени обещания не обръщат колата в нечия полза.
Какъв е смисълът тогава от непрекъснатата канонада върху тях, която сякаш иска да бетонира завинаги главите им с лозунги и клетви? Ако шоуто е само заради колебаещите се - то прекалената му пищност дразни. Но всички знаем, че и заради тях не е.
Една съвсем прясна случка първо ме разсмя, после ядоса. Близо до спирката на метрото в Люлин две жени си разказваха невероятна история – как една циганка заплашила с лопатата си дръзнал да я агитира младеж. Тя направо му казала, че ще го измете за нула време ако не й се махне от главата. И за себе си женицата била права – по цял ден метяла разпиляните им листовки и явно й е дошло до гуша.
Друг вербовчик също останал слисан, когато млад човек отказал да падне в жертва на предизборното слово и лъскавите брошурки. Блъснал ги с ръка и почти през зъби изсъскал – „Не ти ща изборите, работа искам!”.
Най ме потресе обаче третата случка – агитатор почти нападнал жена, която в прав текст му казва, че не ще да гласува. Чувайки този чутовен отказ от демократични права, наемникът на неизвестната партия отсякъл: „Ми като не щеш да гласуваш що не си ходиш на село, какво правиш в София?”
Та всичко това пак ме връща на темата за свободата, правата и третото - дето сами си го правим. На хартия поне сме свободни – всеки има право да се бори за пост и власт и начините за това са ясни. А на избори са и шумни, нагли, понякога противозаконни. Само че повечето от тях са и неморални.
Неморално е за президент да се борят хора, които видимо не знаят какво зависи от държавния глава, както и хора, които го правят само заради честта на партията.
С цялата ми симпатия и към останалите бели лястовици, които раждат красиви и човешки кампании – приятели, няма смисъл. Не просто, защото е предрешено.
Изборите са мръсна работа – нека си остане за политиците. А вие имате дар свише - талант, който можете целогодишно, целомандантно и целодневно да използвате за ползу роду. И вие винаги ще имате повече власт от политиците – поне в очите на достойните хора. Властта над истината и смелостта да я защитаваш не е ли по-ценна от всякакви постове? Защо трябва да си плащате на медиите, за да могат хората да чуят какво мислите?
За малките партии, които играят за едната чест, или просто, за да крадат, или разсейват гласове - още по не намирам оправдание. Какъв е смисълът да трошат парите си, след като предварително знаят, че няма да отлепят и на йота от 0001 %?
Ако техните симпатизанти са искали щяха да им дадат властта и да са ги вкарали в парламента. Тогава защо са решили, че на Дондуков 2 им е мястото?
Сега се борят за институция, която в България е обречена, отдавна обезглавена и морално обезценена. Победата – предрешена. Е, понеже сме уж демокрация на ринга ще се посбутат двама, най-много трима, по-гласовити и останалите ще си отидат мърцина.
Единственото правилно решение за тези кандидати, които си знаят докъде им стигат реално силите, или пък са тръгнали в битката просто за слава, за чест, или в „тайна” угода на някоя друга партия, на която после да харижат гласовете си, беше просто. Да си вземат под мишница торбите щом имат излишни пари и да ги дарят на децата, за които родителите събират стотинки за сложни и скъпи операции.
Ако не е за деца, за бездомни, за старци, за каквото искат. Цехове за чорапи ако искат да отворят и тогава пак нека се надцакват – аз намерих работа за 300 души, да каже единият, другият – аз за 1000.
Но със сигурност няма никакъв смисъл за лъскави агитации и скъпи разходки. Откъде накъде ще иска да става президент някой, който до вчера не е знаел кое село къде се намира на картата и не е наясно колко струва един хляб?
И пак ще се върна на мотивацията – тя важи в пълна сила точно за първите в листата на възможните победители. Те най-малко имат право да кряскат и трошат грешни пари. Което си е тяхно ще ги застигне – който иска ще гласува и толкоз. Той ще го направи и без денонощно да го задушават с политагитация. И едва ли поредният вряскащ репортаж ще е капката, която да го спечели.
Нека звучи наивно всичко това, нека звучи ако щете лишено от демократичен дух, пораженченски, уморено, сълзливо, отчаяно...
Сигурна съм обаче, че онези, които няма да гласуват мислят точно като мен и за тях светът през последните седмици не се измерва в цифрите от бюлетините, а все в същите жалки подаяния, от които зависи животът им или този на близките им.
Българските политици рядко имат шанс да направят нещо истинско и човешко за народа си, защото обикновено са слепи и глухи. Президентските избори бяха една такава възможност – с по-малко лукс, с по-премерени крясъци, без излишно изхвърляне и режисиране да сложим на Дондуков 2 поредната кукла. Защото шоуто стана излишно бляскаво, претруфено и напомадено. Отново за сметка на всекидневния спектакъл по оцеляване в България.
Уви, и този шанс беше пропуснат безславно.