На гости при художниците Петя Денева и Ясен Иванчев
Отдавна искам да събера на едно място най-ценните си срещи с хора - тези, които умеят да вдъхновяват и да стряскат удобните сънища на чугунените глави. Затова се радвам, че „Родени в България” ще започне пъстро, остро и неконтролируемо. Ще видите искрените и неподправени Петя и Ясен, на места буйни, на други вглъбени и въоръжени с чаша философско питие. С тях си говорихме дълго и няма да ви спестим нищо. Получи се повече от интервю – роди се пиеса, която аз оставям безконтролно да ви обсеби. В първата част на сцената има табуретка, три чаши и солети. Говорим си за стенописите, годините в Академията, официозните художници от преди 89-та и доброволното бягство в ателието от шума навън.
Предлагам да започнем с нещо много важно – пиете ли докато рисувате?
Петя се смее
Ясен – Трябва да се внимава... щото може да се получи проблем с правите линии - и в рисуването, и в походката, и в мисленето...
Петя, виждам, че вече ти е весело, на теб пиенето помага ли ти?
Петя – Не помага, първо те кара да си мислиш, че всичко се получава супер, но после виждаш истината.
Ясен – То така или иначе винаги виждаш истината и тя е тъжна... така че не е ли по-добре поне да спечелиш един ден щастие?
Петя – Е, да, ама после получаваш едно голямо разочарование. Хайде по този случай да вдигнем наздравица.
Ясен – Вярно е, шегувам се... Абе по-добре да работиш трезвен. Е, ако рисуваш като Генко Генков, дето е позволено дори да объркаш бялата боя с майонезата, тогава поркай. Не искам да кажа нищо лошо де, харесвам Генко Генков. Виж, ако работата налага прецизност, тогава е недопустимо както пиенето, така и всяко занимание, което замъглява ума.
Петя - Освен това, ако паднеш от високо никак не е приятно.
Знам, че и двамата сте рисували стенописи, те къде се намират?
Ясен – На 4 континента.
Звучи могъщо.
Ясен – Нали? Помпозно звучи. Европа, Африка, Азия и Америка.
Петя - Аз лично нямам в Африка, но съм рисувала в Азия, Европа и Америка.
Колко души може да участват в стенопис, който е стотици квадратни метри и колко време отнема създаването му?
Петя - Отнема колкото време са ни дали, защото имаш срок.
Ясен – Ако времето е малко, екипът може да нарастне до 18-20 човека... А то времето обикновено е малко...
Как се разделя един творец със стенопис, който остава далече от теб на друг континент?
Ясен – Интересно е началото, когато приключението е пред теб. Когато си тръгваш не ти пука.
Петя - Тогава си тръгваш доволен, че си се измъкнал най-накрая от невероятните усилия и борби с времето и условията, в които си попаднал! Борбата е за един приличен, ценен и красив резултат, а времето винаги е недостатъчно.
Ясен – Да, радваш се. Сантименталните раздели на твореца с произведението му, артистичните мелодрами - това са глупости, аматьорски пози. Професионалното отношение е различно - имаш определена работа, планираш я хладнокръвно, провеждаш я методично (доколкото е възможна методика в нашия занаят), прекарваш си щуро - особено ако имаш късмет да си с екип от забележителни хора, какъвто е нашият, и така... Приключваш и чао!... Гледаш напред, към реализацията на безброй други идеи, с каквито всяка изобретателна глава винаги е пълна.
Ясене, ти си учил стенопис – една специалност, която повечето хора вероятно свързват с църковното изкуство, разкажи малко повече.
Ясен – Де факто днес нашето образование по стенопис е малко... странно, малко плуващо във въздуха. Това е лесно обяснимо, имайки предвид предисторията от близкото минало...
Каква е тя?
Ами... До 90-та година Академията подготвяше така наречените художници в рамката на общата идеологическа целесъобразност. В най-добрия случай те се реализираха по обекти като Бузлуджа или цапотеха портрети на Илич и Гошо Тарабата, които тълпите отегчено да разнасят по партийните мероприятия. Всичко се въртеше в измислената орбита на комунизЪма. А мнозинството нямаха шанс дори за партийна кариера и ставаха художници на кино, завод или нещо подобно. Връх на творческото им щастие бе да изстържат на някоя заводска стена сграфито с озверели партизани или красноармейци, маймуноподобни работници и т.н. Голям връх, няма що! Но пък цялата тая глупост създаде и утвърди грубия СеБеХарски вкус, от който още не можем да изплуваме.
Дори революционният стил тогава беше един такъв лилипутско-еснафски. Ами сравнете го с класата на пропагандисти като Жак- Луи Давид, например, художникът на Френската революция, с неговите размах, вкус, театралност, дори перфидна перверзност, ако щете... Бесовщина, но от класа.
Какво да кажем пък за идиотизма, наречен соцреализъм... Общо взето, изкуството тогава беше жалка история, но все пак някаква цел, макар илюзорна и смешна, налагаше обща посока, определяше критерии. Официозните художници се нагаждаха към официозната матрица, опитваха да просперират в границите на статуквото, докато аз и хората като мен искахме точно обратното - да саботираме и разрушим системата, тази тясна, задушаваща рамка, дефинирана от лъжа и лицемерие. Така или иначе, всички бяхме по един или друг начин ангажирани в “общото” дело. Имаше движение.
А след 89-та какво се промени?
Ясен – Дълга тема... Изведнъж вече няма цел, няма критерии, па макар и фалшиви, няма ги старите опорни точки... Край. Не беше ясно какво точно се случва. Нямам предвид политическата псевдореволюция, там нещата са ясни. Говоря за културните хаос и опустошение, разкрити след спукването на червения сапунен мехур. Не мисля, че някому въобще беше ясно за какво се учи изкуство, за какво се учи стенопис. За какво, наистина? В България това е безсмислено. Единственото, което от векове у нас е хранило стенописците е църковното изкуство, само че християнската традиция, за съжаление, беше унищожена от соца.
В светски план също няма перспектива, защото българските новобогаташи са простаци и парвенюта, образец на долнопробие. Това е трагедия за качественото изкуство, защото то винаги е съществувало благодарение на просветени меценати. Нашите не създават нищо смислено, не умеят дори да се изфукат квалитетно. Те са фабрики за лайна. Качественият снобизъм изисква едно неотменимо условие - трябва да си уникален. Именно това предлага изкуството- неповторимост на високо ниво. Но тази уникалност е капризна дама, тя не обича арогантни и пошли селтаци. Отдава се на кавалери, способни да я оценят и поглезят с удоволствие, обича да флиртува с финес. Подарява престиж само на тия, които я почитат като принцеса. За съжаление, нашите парвенюта са просто разюздани плебеи. Това са едни скучни палячовци, а да си скучен палячо е тъжна съдба, това е пълен житейски провал.
От своя страна пък т.нар. “художественотворческа интелигенция”- става дума за официозната такава- се научи не да търси и мисли, а да тарикатее, да се превзема, да подгъзува и папагалски да повтаря клишета и то такива, в които никой смислен човек не би повярвал. Тя е груба, първична, без чувство за изящество и красота, нехаризматична, фалшива, ограничена, не умее да теоретизира, да намери причина и оправдание за собственото си съществуване... Неспособна е на идеализъм, на ярка позиция, на истински бунт срещу пошлостта... мога да изреждам още много. Тя е част от проблема, вместо негово решение. “Културтрегерите” сякаш сами свикнаха да не си вярват, затова гледат просто да се закачат за баницата и да щипнат някоя по-тлъста хапка.
Та когато балонът на социлюзиите се спука, изпод лепкавите му парчета не изплува нищо жизнеспособно. Оказа се, че всичко е умряло много преди да разберем това. Да, културният потенциал у нас е в кома, комунизмът ни скопи като цяло, като народ. Липсват истински кипеж, будност, търсене, сблъсък на каузи, любознателност, истински интелектуален дискурс. Липсва и нещо много важно- общности. Всичко това съществуваше навремето на микрониво в ъндърграунда, но се оказа, че обществото ни не предлага условия за развитие на добрите семена.
И всичко това касае образованието, защото образование има там, където са налице съответните потребности и условия, то е, как да го кажа... продукт на определена обществена нагласа. Човекоядците от Папуа Нова Гвинея, чукчите или диваците от Амазонията, например, никога не са създали университет. Тегаво ми е да го призная, но днес българският манталитет е по-скоро дивашки. И тая диващина се е спекла в блато, от което няма измъкване, защото липсва културна динамика.
Та въпросът тук е: кой кого и на какво да учи?
Получава се така, че нито умеем да подражаваме качествено, поради липса на съответната традиция, нито да предложим нещо свое. Няма и предпоставки за създаване на една силна комерсиална школа.
В крайна сметка няма как да се акумулира обем от конвертируеми знания, няма какво да роди нови опорни точки, движение някакво, нови авторитети и дори нови смелост и самочувствие, ако щете, върху които да стъпи едно пълноценно, автентично образование... Това е моето безрадостно мнение. А въпросът е важен, много важен...
Ти през кои години си бил в академията?
Ясен – Между 1994 и 2000 г. Започнах да уча там четири години след като завърших ХеГето. Впрочем, не ме разбирайте криво- образованието ми не беше черна дупка. Напротив, от определена гледна точка то беше лукс, който малко хора получават; беше период на свобода, щедра към умеещите да я използват. Ако не си глупец и си цениш времето, в Академията имаш шанс да научиш много неща. Имаше някои талантливи професори, запознах се с интересни хора, рисувах, прерових библиотеката... Съотнесено към реалния екшън обаче образованието ни има празноти. Усетих ги още при първия си по-сериозен проект. Трябваше да се уча в крачка. Започнах работа с един интериорен декоратор. Покрай това се запознах и с Петя.
Как се случи, кой ще ми разкаже?
Ясен – Покрай някаква работа се засякохме. Гледам - то седи там и рисува.
То...?
Ясен - Беше впечатляващо, защото рисува и мълчи, мълчи и рисува, а излизат едни много... странни неща. После видях картините й, които бяха потресаващи.
Петя – И също така трябва да добавиш, че пия много.
Ясен – Също така пиеше, да, това не трябва да се пропуска, но тогава още не знаехме колко пие. Виждахме как рисува.
Петя – Това описание май ми създаде доста странно-артистично-шизофреничен образ! :) И все пак да се върна към историята си. Годината беше 2002, бях 2-ри курс в академията и съдбата, в лицето на една моя колега, ме запозна с хората от бъдещия ми стенописен екип. Доста приключения последваха!
Ясен – Доведе я една друга велика и много щура птица, Юлия... Така, малко по малко, почна да се сформира екипът за стенописите.
Екипът е решаващ, защото истински качествената работа никога не се прави от един човек. И добре, че е така, защото в противен случай бихме пропуснали големия купон.
Петя – Моята специалност не беше стенопис. Аз изучавах живопис. При нашата първа среща още не знаех, че някога ще ми се наложи да участвам в създаването на стенописи, а не можех и да си го помисля, поради липсата на такова самочувствие. Живописта те улавя в своите разнообразни, но малки по размер мрежи и ти позволява артистични своеволия и експресии на жеста, скрити на върха на рошавата четка. Стенописта обаче изисква уверена прецизност, ясно четим образ и работа в екип. Как да има самочувствие едно малко момиче, което не е излизало от ателието си и което се е затворило там доброволно, защото навън всичко е твърде застрашително и тревожно?
Горе-долу така премина моето следване в Академията, зад уютните стени на ателието ми, а към живота извън тях ме приобщи работата с нашия екип. Започнах да трупам опит, който в Академията не е възможно да си извоюваш, точно защото там не участваш в битки. Битките са извън студентските крепости.
Получават ли много млади българи покани да рисуват навън?
Ясен – Каква покана? Никой няма да ти се обади и да каже - здрасти, ти си голям пич, а аз съм Рокфелер, ела да ми порисуваш. Всъщност нещата са по-заплетени, същевременно много по-банални и прозаични.
Добре, но интернет не променя ли нещата – вече не е ли по-лесно да те забележат от Америка и да решат, че искат да работят точно с теб?
Ясен – Е, интернет донякъде помага, макар и не толкова, колкото изглежда. Така или иначе, всичко опира до контакти.
Петя – И трябва да си активен.
Аз си мислех, че езикът на творчеството казва достатъчно и сам руши границите.
Ясен – Не е така.
Защо?
Ясен – Една работа не е само крайният резултат, на който зрителят наготово се кефи. Пътят до този резултат и реализирането му на пазара минава през много съвсем прозаични етапи.
Петя – Това е така, но все пак се вижда кога нещо е направено от човек, който има много умения и това се цени. Трябва просто да го показваш повече, за да бъдеш забелязан. Може би така ще промениш разпространените вкусове...
Ясен – Вижда се от онзи, който може да го види. Умът се учи да “вижда”, без култивиране не става. Само простаците смятат, че са се родили научени. Затова са простаци. Тук се сещам... Ей го на, няма нужда да ходим далеч, нагледни примери ще намериш на всяка крачка в БГ. У нас соцът затвърди един самоубийствен порок, като навикна простаците да се харесват такива, каквито са. Дори им внуши, че са “авангард на обществото”. Затова съм песимист относно промяната на вкусовете.
Мой приятел измисли забележителен “турски” афоризъм: “едно куче научи ли се да яде лайна, после и на баклава се мръщи”. Велика истина! Ти можеш да предложиш на свинете бисер, но те не го желаят. Дори не го разпознават като бисер. Те са свине. И какво се случва после? Прочети в Евангелието.
Тук му е мястото да подчертая нещо важно. У нас сме свикнали, че всичко опира до три неща- шуробаджанащина, късмет и тарикатлък. Така обаче не може да се изгради нищо стабилно, това е подходът на късогледия селски тарикат, който вирее само в кочината на себеподобните си. Та важното не е само да те “поканят”. В една културно еволюирала и взискателна среда няма как да се задържиш, ако сам не притежаваш културни рефлекси. Постоянното интелектуално напрежение трябва да е състояние, което истински те кефи. Необходимо е да мислиш в дълбочина, да взимаш предвид детайли, които тук, в огрубената ни, пролетаризирана естетическа среда никой дори не забелязва.
Петя, ти май се чувстваш добре в България за разлика от Ясен, така ли е?
Петя – Да. Мисля, че се чувствам добре тук, защото съм част от друго поколение, което не е преминало през белязващи живота режими. Концентрирам се над настоящите възможности, мисля за бъдещето, като за нещо възможно.
Ясене, ти какво ще добавиш?
Няма как да се чувствам добре тук. Наблюдавам трагикомедията наоколо и тя ме вълнува. Както виждаш, и логореята ми циркулира все около нея. Интересна тема за изследване... но не само. Темата за България ми е болна, защото още ме гризе някакъв заял, недоубит патриотизъм. Ако трябва да я продължа в нашия контекст, ще те попитам - къде тук е кръгът от ценители, къде е реалната ниша, в която може да се впише един качествен естетически продукт? Къде е съвременната ни култура? Светът ни става все по-грозен – външно и вътрешно. Колкото до художниците конкретно, то лесно е да рисуваш пошлости, дето мутрите и парвенютата им се лепят като мухи на лайно. Но ако рецептата за оцеляване е да бъдеш лайно, айде благодарско. Родил съм се човек.
Българската публика просто липсва. Т.нар. ценители първо трябва да имат капацитет да мислят над определено ниво, и, второ, да имат желанието да погледнат над оная си работа и тумбака. Номенклатурчиците и парвенютата каква арт среда могат да създадат? Арт средата се осигурява от ценителите, а не от художниците. Тия две общности всъщност трябва да имат такова взаимодействие, че да функционират като един организъм. Те трябва да обуславят общия процес на рафиниране, на движение нагоре, чрез качествата на собствените си дейност и стремежи.
На един обект в Константинопол две седмици слушахме как някакъв работник маа с маламашката и си пее италиански опери. А у нас не можеш да изкараш дори т.нар. “елит” от “Свин Сити”.
Бедата обаче не е само в примитивизма на финансовата олигархия. Какво общо можеш да имаш въобще с хора, които намират щастие в атмосферата на чалготеките?... С такива, които фърлят гюбеци по кръчмите или крещят пред телевизора, изригвайки недосдъвкани хапки кюфте, салата и ракиени пръски, щото някой някъде си бил вкарал гол?... Айде благодарско! Трагедията е, че у нас това не е периферия, а акцент в живота на мнозинството. А къде са културните интереси, човешките потребности? Вакуум.
Бедата не е в бедността, не. Бедността е удобно оправдание. Като се замислиш, чалгия безкултурието всъщност е доста скъпо удоволствие.
Като те слушам почвам да си мисля, че българският художник, който не мисли всеки ден какво ще вечеря е рядък вид?
Ясен - Съществуват прости природни закони, актуални и в сферата на културата. Да речем, в природата имаш определена популация от животни, чийто ресурс е изчерпан. Папане няма. Какво се случва? Популацията умира, изчезва. Същото е и с популацията на художниците - ако няма кой да ги храни, те изчезват.
В България има самотни, едва оцеляващи екземпляри, които опитват да се запазят на ниво и дори да правят нещо смислено, но за тях няма среда, няма храна. Те или загиват, или при възможност се изнасят към други територии. Ето, ние сме нагледен пример. Потенциалът ни е реализиран предимно в чужбина, тук не сме оставили почти нищо. Жалко е някакси, жалко е не за нас, а за нацията...
Преди седмица се видях с един приятел и съученик от ХеГето. Той беше безспорен гигант- като талант, интелект, човешко достойнство и присъствие... Сега живее бедно в едно село до Дунава. Почти не рисува. Ще кажат: индивидуална трагедия. Да, но в много по-голяма степен това е трагедия на нацията, изгубила в негово лице нещо безценно. Страната ни днес предлага условия за избуяване единствено на безчестието, посредствеността и примитивизма.
