Аз не знам защо и как, нито кога съм разбрала, че живея в несвободна страна и не мога да пътувам. Но от 4-5 годишна възраст явно съм съзнавала това, защото в продължение на няколко години се приспивах вечер с една и съща детска мечта.
(Тук ще направя едно малко отклонение. В Детмаг имаше красива детска количка (автомобил), която се движеше с педали, досущ като истинска. Мечтаех за нея, но тайно. Един ден чух майка ми да казва на татко, че могат да ми я купят за 5-я рожден ден.
Бях на върха на щастието си! Не бях свикнала на глезотии, но майка ми вероятно си е правила сметка, че след година ще остане за брат ми, който беше по-малък. Отидохме в Детмаг и мама погледна цената: 20 лева! И отсече с глас, който не търпеше възражение: "Абсурд! Много е скъпа!" И татко и майка работеха. Тя беше учителка по математика, той - технически ръководител в строителството. Само си представете какви са били техните соц-заплати през 1968- 1969 година, щом 20 лева е било непосилно висока цена! Това по темата колко било "евтино" по времето на комунизма. Връщам се на моята детска мечта.)
И така, нямаш детски автомобил с педали, но кой ти пречи да си представяш, че го имаш. Нямаш свобода и не можеш да пътуваш, знаела съм го от 4-5 годишна възраст, представете си какво значи да си закърмен с липсата на свобода.
Но пък кой ти пречи да си представяш света някъде там, далеч и да фантазираш? И така, всяка вечер, когато ме слагаха да спя, аз не заспивах, а тайно се качвах в моята светлозелена количка, настанявах двете си кукли и жълтия мечок (пълен с талашит) на задната седалка и ги покривах с одеялце да не изстинат (количката беше открита лимузина. :) ). И потеглях! Смела млада шофьорка обикаля Европа!
Кой знае къде, кога и в кой филм бях видяла големи хотели с въртящи се врати и пиколо пред тях. Но аз неизменно спирах в Париж, точно пред такъв хотел и пиколото ми сваляше куфарите от моята "лимузина". Унесена в бляскавите светлини на Париж, аз бедният соц-гаврош най-после ... заспивах. И така, всяка божа вечер, в продължение на години.
Чудото, защото то беше истинско чудо стана 20 години по-късно! Проклетата берлинска стена бе съборена, желязната завеса се свлече! И аз пътувах ли, пътувах. Е, без горките ми кукли и талашитения Мечо, които така и не видяха белия свят, без лимузина, а с влак, с автобус и самолет, но пътувах!
Няма да ме разберат днешните 20-годишни българи какво изпитвах в момента, в който се качвах във влака за Париж!
Това усещане за свобода!
Тази свобода, която на нас, родените в соца ни бе отнета по рождение, на нашите родители в детските им години, а на дядовците ни и бабите ни - в зрялата им възраст.
И ще ми говори някой колко било хубаво да живееш зад минирани граници, охранявани от въоръжени до зъби граничари и обучени да прегризват вратове граничарски кучета.