Санитарките дрънкат кофите и метлите в дъното на коридора. Звукът постепенно се приближава. Денят започва в 5:30, като в казармата.
Идват и до нашата стая, пускат лампите, ние мижим срещу ярката светлина. Помитане на пода, измиване с препарат, избърсване на шкафчетата, изхвърляне на торбите с боклука. Малко по-късно идва смяната на сестрите, раздават лекарствата, мерят кръвно, температура. После закуската, кифличка и чай.
Изпивам чая. Моят съсед по легло вече е излапал кифличката. Искаш ли още една, подавам му моята. Той кима и я поема. Слънцето вече изгрява. Малко по-късно минава дежурния лекар да ни пита как сме. Съседът се е завил през глава. Една сестра се опитва да го отвие, той скимти, дърпа се, не дава.

- Слънцето е вредно - казва.
- Ако пусна щорите? - пита сестрата и пуска щорите така, че лъчите да не стигат до леглото му. Той се успокоява и се отвива.
- Слънцето е виновно - казва.
- И Меркурий - опитвам се да продължа разговора в тоя стил, като намеквам за ретроградния Меркурий. Почвам да се чувствам странно, като в някакво реалити с Джон Малкович.
Сложили са ни системите и сега до обяд сме вързани към леглата.
- Казвам се Калин, роден съм през 1966. Леле, колко див съм бил. Ауууу. Как съм оцелял и аз не знам... Баща ми беше много умен. По математика... Директор. Толкова отдавна беше..... Нищо не помня, мозъкът ми е повреден. Ауууу. Колко див съм бил. Ауууу. Как съм оцелял и аз не знам..
Това са горе-долу фразите, които може да произнася без да се затруднява. И той го прави, също като една кукла на дъщеря ми, в която има запаметени десетина реплики, дето ги върти на случаен принцип.
Със съставянето на други изречения, Калин има проблем, много бавно намира думата, ако изобщо стигне до нея. Понякога опитва с аналогия. Ако не успее се връща към запаметените и сигурни, споменати по-горе.
Ако не друго обаче, време имаме. Тъй че разговорът някак върви. Разбирам че е епилептик. От шест години е в такова състояние, след катастрофа, ту по-добре, ту по-зле. Понякога припада, карат го в болницата, както сега, стабилизират го донякъде. Едната му ръка е почти неподвижна, можел да ходи, но много бавно и трудно. В момента не може, от няколко дни се е парализирал от кръста надолу.
- Научих се пак да говоря...Аууу..Баща ми беше много умен. Умря.... И майка ми умря..... Те се разведоха.... Имам апартамент 130 квадрата. Много хубав.... Няма с кой да говоря....Аууу.. Толкова отдавна беше... Шибах мацки всеки ден. Толкова много мацки шибах...Аууу... Липава ми... Сега съм сам, няма ...с кого да говоря.... Имам ...само радио... Уредбата откраднаха...
Няма голям късмет, аз не съм от най-добрите събеседници. Но ставам идеално за слушател.
Носят обяда. Има някакво месо, аз не ям месо и му давам и моята купичка, която той взема с голяма благодарност. Давам му и хляба.
- Ще сляза до кафето да си взема нещо - казвам. Вече са ни откачили системите - искаш ли нещо?
- Аз ...нямам пари - вика.
- Бе, не те питам имаш ли пари, а какво искаш?
- Е...е..едно кафе - измрънква най-накрая - не съм пил, толкова отдавна беше...Аууу...Нищо не помня.
След десет минути му нося кафе и шоколадова вафла. Гледам го как се радва, как се разтапя от щастие, и аз се радвам, че има човек, които може да е истински щастлив от толкова дребни неща. Той по принцип си е перманентно щастлив. По начина по който само лудите и малките деца могат да са.
Следобяд сме на нови системи.
- Имах много ...хубав мотор - продължава - Кавазаки.... 600 кубика...Аууу..Толкова отдавна беше. ...От Самоков през нощта... по завоите... Ходих да чукам.... Толкова мацки изчуках.... Не знам.... Всяка вечер шибах.... Един ме заслепява... с дългите... Каската ми.... е много здрава...много.... издържа...Добре.... че се научих да говоря... пак.
Река, четири лъва...Това как беше.... а сега де...
- Лъвов мост? - опитвам да догадя.
- Да - светва му нещо - не, не... Езерото...Орлов мост...мачовете...Нищо не помня...
Така и не разбрах повече за мачовете. Дотам свърши темата.
Вечеря. После скука. Не че през деня е интересно. Аз ровя из Фейсбук през телефона. Той гледа в една точка и отвреме навреме пуска стандартна реплика.
- Колко див съм бил. Ауууу. Как съм оцелял и аз не знам.. 600 кубика...каската...
Аз ги пропускам покрай ушите си, защото съм чувал всяка от тях поне по стотина пъти.
- Толкова отдавна беше...Имаше.. толкова... много групи... Металика...ъъъ... Ейсидиси... ъъъ... Металика.. Много...
Това вече е нова тема и ме подсеща, че имам някакви МПЗ-ки в телефона. Баш Металика нямам, но изнамирам нещо свързано с рока от ония години. Хитовете на Рейнбоу - Death alley driver, Long life rock'n'roll, Can't let you go и разни подобни дето няма как да не ги е слушал човек.
Калин е вече на седмото небе. На всяко парче отначало се заслушва съсредоточено и в момента, в който го познае извиква, имах го, това е... велико.... евала, евала, евала... това е...евала.
И както трудно му идват думите в разговор, така запява парчетата, къде вярно, повече либу-дибу, но без да се запъва. А лицето му - толкова емоция и толкова гримаси не може да изкара и Ози в най-добрата си форма. Тъй мина вечерта, купон и безмерно щастие. Викам си има надежда за Коледа, няма да е скучно, намерихме цаката.
През нощта Калин се осра. Жестоко. Памперсът цъфна и цялото легло, чаршафи, завивки, от главата до петите и по пода....
Накрая дойдоха три санитарки. Вършат си работата като машини, сгъват чаршафите, мият, него, пода, дезинфекцират, сменят чаршафи...След половин час няма и помен от инцидента.
- Извинявай - вика ми Калин.
- Глупости - кво ми се извиняваш, това не зависи от теб, можеш ли да направиш нещо?
Опитвам се да заспя, но само след минути нещо става. От съседното легло е фонтан от повръщане. Тоя път не само леглото, цялата стая е омазана, съвсем коледно.
Санитарките започват отначало, делово, без грам емоция.
- Той преяде горкия - вика едната - явно е гладувал дълго време преди да го докарат тук. Ти по-добре излез в коридора, нали можеш да ходиш - обръща се към мен и аз излизам. Като оценявам какво щастие е да можеш да ходиш.
Пак сме закачени на системите и пак слушам.
- Карам... по бул. България... Със 140... Пешеходеца... Изскочи... Ей тука го ударих...Ей тука... Каската ми... беше много здрава...Търкаляли сме се... 19 метра...
- Умря ли пешеходецът?
- Не знам.... Толкова отдавна беше.... 50 дни ...бях в кома.... Мозъкът ми е повреден.... Не можех.... да говоря....
.. Пак се научих. А няма с кой.... Имам само радио... Шибах пички ...всяка вечер... Пиене.... Никого нямам.. Баща ми умря. Майка ми умря...
Идват двама лекари, носят някакви листи. Обясняват му общо взето, че нещата му вървят зле. Главата му събира течност, която притиска и без това увредения мозък. Може да се пробва с операция. Да се отвори черепа, да се монтира клапа, която да отвежда водата към стомаха. Рисковано е. Някой трябва да поеме отговорност и да даде писмено съгласие.
- Ти съгласен ли си - питат го.
- Не знам - отвръща Калин с най-щастливата усмивка - Беше толкова отдавна, как съм оцелял и аз не знам...
- Роднини, близки, имаш ли?
- Не, сам съм... Майка ми и баща ми... се разведоха.... Той умря. ...И тя умря. ..Съвсем сам... шибах всяка вечер...няма с кой...да говоря...
- Кой се грижи за теб? Някакви други роднини?
- Сам се грижа...Ъъъъ, имам братовчед.... В Германия... в Рим.
- В Германия или в Рим, това са различни места?
- В Рим.... в Германия...
- Телефон имаш ли?
- Нямам.... Имам радио... То ми говори.. Как съм оцелял и аз не знам...
Лекарите вдигат рамене и си отиват.
Калин ме гледа особено, все едно съм дядо Коледа.
- М..мм...ммм..
- Металика - досещам се.
- Металика - вдига палци и засиява.
Започваме новия сет, новата порция щастие с Куин, Флойд, Стоунс... Знае ги. Това го имах! Знам го!...Металика...Откраднаха уредбата...
Към обяд започва една суетня. Ще го изписват.
Ама как ще го изписват, къде са му дрехите? Как ще се прибере? Кой ще се погрижи за него?
- Имаш ли ключ от вкъщи, къде е? - пита старшата.
- Ъъъ, ключ... не ми трябва... Вратата е разбита...Откраднаха уредбата..
- И как, не се ли затваря? Така влизаш и излизаш от вкъщи без да затваряш?
- Естествено! - усмихва се Калин - Имам... голям апартамент.... 130 квадрата... Ул. Томас Джеферсън 30... Рейс 72..
- Да, Томас Джеферсън 30, ет. З - чете сестрата от личната му карта, която виси на врата му.
- Не, не.... не е етаж З.... в мазето... живея.
- Е как в мазето, тука пише етаж З? Къде живееш?
- В мазето.... Преди бях ...на З етаж.
- А сега кой е там?
- Не знам... дойдоха едни... адвокати. Подписах пет... не... шест листа...
- Какво подписа?
- Не знам.
- Защо живееш в мазето?
- Слънцето е вредно.... Слънцето е опасно. Горе грееше.... В мазето няма слънце... Не е...опасно...
Сестрите се хващат за главите и се изгубват някъде.
На мен също главата ми не побира, ако тоя човек го изпратят в това състояние вкъщи как ще оцелее? Коледата няма да изкара. До Нова година, абсурд.
Опитвам се да говоря нещо с него, но той вече е заключил с дежурните реплики за умния баща директор, за мотора, мацките и колко див е бил...отдавна.
Развръзката идва.
Носилка. Социални работници. Болницата са се свързали с някакви социални служби. Ще го откарат в дом.
Като чуя "дом", асоциацията ми е за Дом N8. Намерили са му някакви служебни дрехи, анцуг, фланела. Обличат го и го товарят на носилката. Ставам да го изпратя. Няма шанс да се видим повече.
- Рейс 72... Улица... Томас Джеферсън 30... Вратата... не се затваря... Ела.
Изчезва зад стъклената врата. За първи път не е щастлив.
И аз не съм.
Ще е самотно сам на Коледа в стаята.
С мисълта дали Бог си играе на зарове. Да ти еба, Айнщаине теорията и всичките вероятности, измежду които тази е възможна.
И даже Металика не ми се слуша.