Всеизвестна е телевизионната реклама „Свободата Санчо..." в която прегладнелия хидалго припада пред блюдото с рекламирания салам с надпис „КФМ". Всъщност свободата да избираш желания вид салам е неограничена, стига да можеш да си го позволиш. Рекламната профанация на прочутия със своята поучителност монолог на Дон Кихот ни кара да потърсим оригинала, а той е:
„Свободата, Санчо, е сладко нещо. От сладкодумците властимеющи не я чакай – с обещанията ще си останеш. Сладките неща те за себе си ги пазят. Я гледай, за година власт само какви търбуси правят. Теб най-много с някое позагнило морковче да те залъжат.
Свободата, Санчо, сам трябва да си я вземеш. Парченце по парченце. Отваряй си очите да не ги изпускаш! Не се лакоми за цялата наведнъж – цялата само с бой се взема, а боят е лошо нещо, никога не знаеш как ще свърши, какво ще спечелиш. Най-често тия, задните, прибират печалбата и я заключват и ти пак парче по парче оттук оттам...
Та пак ти казвам, Санчо, отваряй си очите! Било зорлем да измъкнеш някое парченце свобода, било да чукнеш през пръстите някой забравил се свободолюбец..."
Свободата и равенството, „гарантирани ни" чрез всеобщото избирателно право, чрез парламента и парламентарния ни живот са само подстъпи и в най-добрия случай са прелюдия към тях. Но родната ни парламентарна политика е проникната от лъжа. Стремежът да се получат възможно повече гласове се превръща в самоцел. Напълно се пренебрегва онова, на което следва да се служи – идеи, програми, политики, в името на всеобщото благо. По този начин властта като цяло и нейното упражняване се превръщат в цел за партиите и политиците, а всички обещания и конкретни действия стават техни средства в името на получаване властта за самите себе си. Властолюбието на постигналите властта е похот и тя е греховна като всяка друга. Политиката у нас е лъжа, заблуда и фикция и единственото реално в нея е упражняването на властта като самоцел.
Но, кой ни управлява? На този „демократичен" фон е измамната идеализация и натрапване от медиите на културния ни и политически елит. Самодоволството и самопревъзнасянето му е егоизъм, гнуслива самоизолация от тези, които са ги издигнали и липса на призвание да се служи. Няма нищо по-противно от презрението към народните маси, проявено от ония, които се самовеличаят, че са елит. Всъщност той се оказа сборище от индивиди на груповия „аристократизъм" на една парвенюшка върхушка. Истинския аристократизъм е този на личността, на великите хора, културни и научни гении, които винаги осъзнават дълга си да служат на народа и са способни не само да възхождат, но и да низхождат в общуването с народа си. Но колко далеч от това ниво на съзнание е нашият управленски и културен елит. Който е всъщност марионетка в театъра на абсурда, организиран от задкулисните играчи и където робува на съблазните на собствеността и парите.
Царството на парите е нереално и понякога нетрайно, а в това на банковите отчети и счетоводните книги става напълно неясно кой е собственика и на какво е собственик. Сегашната финансова криза в Кипър е най-актуално напомняне за този факт. Оказва се, че тълпящите се пред банките притежатели на влогове, включително и милионери, не са в състояние да се разпореждат със своите пари. Човек все повече преминава от реална към фиктивна действителност. Ужасът в царството на парите е двоен. Властта на парите не само обижда бедния и нямащия, но потапя съществуването ни във фикцията на виртуалните пари и богатство. Със собствеността не стават порядъчни неща и това е видно от неловкостта и криенето на погледа, когато става дума за нея и парите на богатите и особено, когато дойде ред за реалното им обявяване и данъчно облагане.
Несправедливо е може би, че мислим за богатите, като за изключително користни и егоистични хора. Някои от тях може дори да водят аскетичен начин на живот, без лични наслади и удобства. Погрешно е да се каже, че винаги живота им е щастлив. Мъдреците от всички епохи са твърдели, че богатството и парите не създават щастие. По важното е, че богатия също е роб на парите и собствеността си, но прави и другите роби на тях. Самият той може да е добродетелен и да спазва моралните норми. Но господството и властта на парите го деморализират. Всъщност всяка господстваща класа и социална прослойка се деморализира. А най-много деморализира господството, което е основано на богатството.
Наивно е да си мисли, че буржоата по природа и същност може да бъде победен и унищожен единствено чрез промяна на социалния строй. От капиталистически в социалистически и дори комунистически. Този човешки тип е вечен, жизнен и по чуден начин се трансформира и приспособява към новите условия във времето. Какъв по-убедителен пример от Китай! Капиталиста може да стане комунист и комунистът капиталист. Всички станахме свидетели на тази считана за невъзможна трансформация и в нашата страна. Това е въпрос на душевна, а не на социална нагласа. Но от тук не следва, че социалната структура не подлежи на промени. Не бива да се вярва, че социалната структура и политически строй създават нов човек. Социализмът и комунизмът могат да осъществят справедливо и изравняващо разпределение, дори на буржоазен принцип. И това се осъществява в редица страни. Капитализма обича да говори, че светът загива и свършва, когато собствеността му е несигурна и застрашена и се вижда краят на икономическото му могъщество, когато работниците искат промяна на положението си. Но това е само реторика. Капитализма вярва в безкрайността на своето властване и мрази всеки, който му напомня за настъпващия край. Но капиталиста като индивид си остава човешка личност, макар и грешна. Погрешно е да го смятаме като враг, подлежащ на физическо унищожение. Това правят тези, които искат да заемат неговото място и да се превърнат в нови капиталисти, или в социалистически новобогаташи. Необходимо е да се борим с господството на капитализма и експлоататорския му дух, но без да се изпада в излишна жестокост.
Свидетели сме на масов бунт и в нашата страна. Участващите в него считат, че са свободни в бунта, но това е самозаблуда. Те стават често роби на тъмни стихии и са водени от елементарни инстинкти и реакции. Там няма място за личността и индивидуалността, там господства безличието на масата. В бунта и революцията народа е стихия, като пожар и наводнение. И напразно тези, които го ръководят си въобразяват, че го създават, ръководят и управляват. Именно тогава изплуват всички потиснати първични чувства на злоба, завист, разрушение и мъст.
Във всички времена низшите, угнетените, трудещи се обществени класи са въставали, несъгласни да търпят повече робството и унижението. Отхвърляли са установения йерархичен ред, който е изглеждал вечен. Чрез революцията човек иска да се освободи от робството на държавата, господстващата класа и старите идоли. Но тутакси си създава нови идоли, нови измамни идеали и попада под нова тирания. Не напразно Херцен е призовавал за „борба на свободния човек с освободителите на човечеството". Това означава, че е бил напълно освободен от революционния мит, като е искал да остане напълно свободен човек.
Свободата на личността е дълг, изпълнение на призвание, реализация на идеята за човека, като такъв. Човек е длъжен да бъде свободен, не бива да допуска да бъде превърнат в роб, защото е задължен да бъде човек. Но той често е съгласен да бъде роб и претендира за правото на робство, приемащо различни форми през времето. Парадоксално, но робството е норма, изисквана от самите нас. Намиращия се в робство, често не го забелязва и в повечето случаи дори го обича. Предпочита друг да мисли и действа вместо него и се примирява с подчиненото си положение. Но той се стреми и към освобождение. Погрешно е да се мисли, че средностатистическия човек обича свободата, и че тя е нещо леко. Любовта към свободата, стремежът към освобождение показват определена човешка висота, свидетелстват, че вътрешно той е престанал да бъде роб. Свободата е нещо трудно и е по-леко да останеш под робство. Свободата не е декларацията за правата на човека. Тя е декларация за задълженията му, за дълга да бъде личност и да проявява сила на характера, като личност. Не бива да се отказваме от своята личност. Допустимо е да се откажем понякога от живота, но не и от достойнството и свободата, която е неделима от достойнството на личността. А с какво настървение, самодоволни „експерти" се опитват да обвинят по медиите в невменяемост, самоубилите се в знак на протест и пълна безизходица. Хора, предпочели да запазят достойнството си, вместо да влачат робско съществуване. Човешката личност е свързана със съзнанието за призвание, независимо от дарбите си. Призвана е да слуша вътрешния си глас за справедливост. В същността си личността е непокорна и непослушна. Тя е съпротива и непрекъсваем творчески акт. Робската покорност е мерзост и характера я отхвърля. Великите хора винаги са слушали предимно вътрешния си глас.
Бунта и революцията имат своя смисъл и са важен момент в съдбата на народа. Те са социален опит, в който хората се обединяват и обогатяват духовно. Определена форма на робство се унищожава. Това дава възможност на нов слой от народа да прояви своята историческа активност, снемат се оковите, които са сдържали активността и енергията му. Но в бунта и революцията не се създава нов човек. За съжаления тя обслужва масовия човек, който въобще не желае изменение на структурата на съзнанието си, не желае нов дух, не става по различен човек и не желае реална победа над робството.
Снимка: Люба Немирова