Може и „неконтролирано изпускане", по медицински, или интелигентски казано. Знайно е, че по нашите ширини, хуморът задължително е свързан с функциите на органите от кръста надолу. За разлика от английския, който е като бомба със закъснител. Прихваш едва след няколко минути, осъзнал брилянтния подтекст в благоприличното съдържание на вица. Всъщност това е една от съществените разлики и в манталитета на нациите ни. Особено в сферата на политиката и в изявите на родната ни чалга - „демокрация". За това, ще я карам по чалгаджийски...
Свидетели сме на поредния подвиг в героичното сражение на пейнтбол с мишени, неподвижните фигури от скулптурната група на партизани в сражение, пред централата на БСП. Кавър на доскорошното оскверняване паметника на съветската армия. Чутовния подвиг е извършен от група младежи, сгащени от полицейски патрул в началото на вапцването на паметника, видно от снимките на недовършеното им деяние. Но, какво рискуват нашите герои в инфантилната си изява?
На дали, като в драмата „Дон Жуан" или „Каменния гост", паметника ще оживее и за техен ужас ще вдигне метални ръце за възмездие. А тези храбреци биха ли дръзнали да се изгаврят с въоръжени, живи партизани, дамгосвани сега с прозвището „терористи"? Или с истински, действащи бойци от съветската армия? Да... типично и „героично" по нашенски, като в поговорката „На умряло куче, нож вади". Станало традиция в политическата ни действителност в годините на прехода. Свидетели бяхме на какви ли не псевдодисидентски изпълнения, сравними с фъснята на спрейовете на нашите герои.
То не бе излежаване в палаткови лагери на пъпа на столицата на депутатите на СДС и гладни стачки срещу приемането на конституцията, последвани от кавъри на проявата от всички упражняващи се в политиката, за какво ли не. „Гладуващите" биваха бдително наглеждани и тайно подхранвани, да не би някой случайно да „ритне камбаната". Впоследствие се оказа, че част от тези марионетки са били сътрудници на ДС. Като истински рецидивист в тази насока се прояви Едвин Сугарев. Но-о-о, като в сапунката „Великолепния век", когато ненавистната Хюррем, загубила облога за любовта на султан Сюлейман надига шишенцето с отрова, тъкмо навреме спасителна ръка предотвратява фаталния край. Факт е, че освен самозапалването на Пламен Горанов, нито един протестен акт на протестиращи не е свързан с реална опасност за личността им. Тъкмо обратното. След всяко режисирано протестно изпълнение, впоследствие активистите са подобаващо възнаградени с постове в различните нива на държавната администрация. Последователното разкриване на досиетата на бившите сътрудници на ДС показва, че са били имплантирани в ръководствата на всички партии на прехода, парламента, правителството, медиите, културните институти, банките и къде ли още не.
И какво рискуват, възхваляваните от медиите „герои" в хулиганската си по същност проява?
Скандално известната в модните и светски среди с невъздържаността и избухливостта си моделка Наоми Кемпбъл, въпреки световната си популярност, след всеки скандал и санкция на съда си плаща отсъдените глоби и отработва поправителния труд. Така е и с всички останали звезди на шоу бизнеса, които чрез скандал се стремят да излъскат позагубения блясък на кариерата си. За политиците да не говорим. Дори за нищожна част от прегрешенията на нашите, с политическата им кариера е свършено.
Твърде жалко е, че някои възпитателни и особено ефективни физически наказания са вече в миналото. Английския колеж Итън е едно от най-популярните учебни заведения в света. Всепризнат инкубатор за бъдещи политици и управници. Също така е известен и с използване на телесното наказание за укрепване на дисциплината. От 16 век насам, петък е бил "ден на бой с пръчки". Традицията е преустановена едва през януари 1984 г. Провиненият е бивал призован да се яви в един чифт стари панталони, които да попият кървенето от хълбоците му. Това е била традиционната форма на физическо наказание в Итън. Явно пошляпването и страхът от опозоряване са помагали и потърпевшите впоследствие винаги са имали едно на ум...
Снимка: БТА