Пускам телевизора. Погледнах веднъж, погледнах втори път и просто не можех да повярвам на очите си. Най-сетне си казах:
Това е ухо. Но ухо, голямо колкото човек. Вгледах се по-добре и наистина зад ухото се движеше още нещо. Толкова мъничко, незначително и хилаво, че просто да го съжалиш. И наистина чудноватото ухо стърчеше над малко, дребно нещо и това нещо беше...човек. С увеличително стъкло би могло дори да се различи мъничко, злобно и завистливо личице, а също и как се люшка едва различима дребна душица.

Говорителят от телевизора ме убеждаваше, че огромното ухо е не само човек, а дори голям човек, просто гений. Аз обаче не вярвам никога на телевизора, когато говори за големи хора, колчем всичките можеш да ги определиш като някакви органи, но не и цели хора. Останал съм с впечатлението, че са изопачени недъгавци, които имат от всичко по съвсем мъничко, а само от едно неизмеримо повече.
Гледайки телевизора, оставам с впечатление, че по него бродят само подобни човешки отломки, крайници и дори вътрешни органи, най вече отделителни. Най-ужасно за моето око е, че там виждам човека, разкъсан на части и най - често като безмозъчни случайности. Бродейки сред тези човешки отломки, съзирам без всякакви пророчески способности всъщност бъдещето, когато дори и тези все пак някакви човешки органи ще бъдат раздробени, молекулизирани и дори атомизирани. А бих искал в мечтите и стремежите си да съчетая отломъците в ЧОВЕК, човека на бъдещето.
Искането освобождава. Ала как се нарича това, което оковава дори Освободителя. „Минало свършено" се зове скърцането със зъби на волята, безсилна да поправи злото. Тя е безсилна свидетелка и зрителка на всичко минало и се гневи, че не може да го върне назад. Минало свършено е камъкът, който не може да се отмести. И търкаля времето камъните на гняв и негодуване и си отмъщава на пасивно гледащите. Духът на отмъщението владее съзнанието на хората, защото където има страдание трябва да има винаги и наказание. Именно „наказание" нарича себе си отмъщението. И това е самата справедливост, онзи закон на времето, според който то трябва да изяде своите чада.
И тъй като самият искащ страда поради невъзможността да върне времето назад, то и самата воля и целия живот му се превръща в наказание. Станала ли е вече волята своя избавителка? Отвикнала ли е тя от духа на отмъщението и от всякакво скърцане със зъби? И кой я научи на примирение с времето и статуквото, а не на нещо по-висше от примирение?
Нещо по-висше трябва да иска волята от примирение, а това е Промяна. Но първо тя трябва да стане в нас!