Днес ще ви разкажа една история. В нея няма нито една дума, която е лъжа. И ви моля да я споделите. За да я чуят и тези, които никога не са живели при социализма. И да разберат истинското му лице. И братската руска любов да разберат.
Годината е 1986. Студент съм в Свищов. На 22 април се ражда големият ми син. Изписват ги от болницата на 30 април. Носят се някакви слухове за гръмнала атомна централа, ама само слухове.
Аз и колеги организираме грандиозно посрещане. Стенли отговаря за салатата от марули. Домати през април нямаше. НЯМАШЕ. Гибона купи виното и ракията от македонската махала. Хубаво вино и ракия НЯМАШЕ. Друг отговаряше за мръвките, трети за бирата, четвърти за скарата. И на първи май сме на поляната пред седми блок. Търкаляме се в тревата, мезим с марули и се кефим на прекрасната пролет. Млади сме. Не вярваме на слухове. Празнуваме, че на света се е появил първородният ми син. Преди 4 дни същото магаре стана на 32. Мъж и половина. Но...
Винаги има едно "но". Братовчед му, който се роди малко преди него остана на три. Завинаги. На три. Братовчед ми чува слухове, че има радиация. И почват да купуват краве мляко. Пак по слухове. Било безвредно. И го хранят. Било чисто. Няма кой да им каже какво и как да правят. По телевизията даваха парадите на победите. Първи май. Девети май... И победителите на трибуните. Ядящи храни от Австралия. И когато детето почна да тича и радва на света, радвайки всички, разбраха страшното. Левкемия. Докторите няма как да помогнат. Остават врачките. Стигат до баба Ванга. Тя казва:
- Не се притеснявайте! Това е божие дете.
Нали се сещате, че е безпогрешна. Ако оцелее, го е запазил бог, защото е негово дете. Ако умре, бог го е прибрал, защото е негово дете. Мразя врачките!
А ние гледахме и се молехме за чудо. Представям си какво е било на най-близките му. Тези, които всеки ден са били до него и то да тях. Тригодишно дете да си отиде. И се обвиняваха. За кравето мляко. За дъжда. .. За всичко. Отиде си на три годинки. Тодор се казваше. На дядо си. Както е спал. До баба си. Тихо. В съня си. Тригодишен. Заради мълчанието и лъжата. На Тодор Живков. На СССР. На социализма. На системата, която днес някои я хвалят, че билетът за рейса е бил 6 стотинки. И са живели спокойно.
Това исках да ви кажа. И ще се радвам, ако го чуят повече хора. Докато тогава някои живееха спокойно, други умираха спокойно. На три години. В съня си. Гушнали баба. Заради мълчанието. Мълчанието, което убиваше. И ще продължава да убива. Докато мълчим. Защото забравихте. И лъжете децата, че сте живели спокойно и е имало всичко. Едно време. Едно нещо имаше тогава. Мълчание и лъжа. Това е.
А Тошко остана на три години. На три.
И накрая искам да ви попитам. Колко трамвайни билета и колко кила наденица струва животът на едно дете. Само на едно. Тригодишно.
ПП. Бях на погребението. Няма нищо по-страшно от това, да спуснат малък ковчег в малък гроб.
Деда Ванга Нюз - Блог на Роси Антов