Интересно е устроен този свят. Толкова различни хора, че свят да ти се завие. Едните виждат красота навсякъде. Виждат я в невзрачните камъчета. В мидите, изхвърлени на брега на морето. В сух клон, приличащ на дракон. В най-обикновена тревичка или цвете. Навеждат се и я взимат. Красотата. Вече знаят къде да я сложат, за да стане още по-красива. В цветната леха на двора. В хола. На стената. В някой ъгъл. И когато погледнеш, виждаш как от там струи светлина.

Струи странна енергия, която все едно ти дава крила. Същите хора, които се усмихват на непознати на улицата. Същите, които ще се наведат да помогнат на паднал човек. Същите, които ще нахранят бездомно улично куче или коте. Същите, които всеки ден откриват звездите. Небето. Реката. Облаците. Слънцето. Същите, които се смеят. Светли хора, които навсякъде виждат светлина. Даже и в тъмните хора. И ни я дават.

Други пък навсякъде виждат грозното. В мъртвия камъка и мъртвия клон. В мъртвата мида. В полското цвете и тревата. Те няма къде да сложат грозните неща. Защото всичко при тях е грозно. Те не гледат небето и звездите. Не гледат облаците и слънцето. Няма да подадат ръка на паднал, а котето и кучето ще сритат. Те не се смеят. Тъмните хора, които навсякъде виждат тъмнина. Даже и в светлите хора. И ни я дават.

Изпитвали ли сте това чувство? Срещаш непознат и ти става светло. Срещаш непознат, и ти става тъмно. Влизаш някъде и ти поникват крила. Влизаш някъде и краката ти изсъхват.

А третите не виждат нищо. Защото вървят със затворени очи. От страх, че ще ослепеят от светлина. Вървят и се ориентират по миризмата наоколо. Къде да ядат и къде да серат.

Деда Ванга Нюз - Блог на Роси Антов