...Италия. Магистрала до магистрала, магистрала върху магистрала и магистрала под магистрала. Вдясно Алпите до небето. Вляво поле. И лозя. Хиляди лозя, със старинни къщи сред тях. А в мазетата на къщите бурета със съкровища. Бистри реки, по големи от Марица, със зеленобели води. Странен цвят.
После предприятия с хиляди коли в дворовете. Редят се едно след друго. Хиляди предприятия с хиляди коли. Работещи. Италия работи. После слизаме от магистралата. И тръгваме към планината. Двуетажни къщи с дървени кепенци. Стари. С дворчета и палми. Розови, сини, червени, жълти, зелени...
Манастири със зидове. Катедрали. 500 годишни имения, неподвластни на времето. По хълмовете замъци и крепостни стени. Пред кафенетата празни маси. Не знаем как да стигнем, но знаем къде отиваме. Там минава път 248. Друго ми не трябва. Влизам в кръговото и гледам табелата с тоя номер. И карам. В две, три кръгови завъртам втори път, що не съм я видял първия. И бавно напред. И сигурно. Отстрани къщи, а след къщите предприятия и пак къщи. Не знаеш кога свършва селото или града и кога почва другия. Италия работи, та пушилка се вдига. Затова имат. А зад нас стотина коли. Нови. Карам с 40, що търся где отивам. И установявам, че нещо ми липсва. После се сещам какво. Явно италианските коли немат клаксони. Я се опитай да караш у София с 40, та да видиш за кво иде реч.
После намираме това, за което сме тръгнали. Предприятие за обувки. Един чифт 300 евра. До него дървопреработващо предприятие. До него някакво за електроника. Сваляме и после слизаме до града. Боби се изляга в буса. Преди малко ми е звъннал оня телефон, где никога не звъни. Утре трябва да съм в Монтана. Ще се спи и ще се кара. Снимам и пълня паметта на картата. После сядам пред едно кафе. Сменям картата и отивам до буса. Ще тръгваме. Ама ми няма фотоапарата. Останал е на масата. Връщам се, а барманът се смее и ми го подава. И ми показва един възрастен човек на съседната маса. Отивам до него и казвам:
- Мерси! Бира!?
Той маха с ръка и се мръщи:
- Ноу! Не! Нет!
Абе разбирам се с всички. После тръгваме. После разбирам, че картата със снимките е останала завинаги в Италия. Малко ме е яд. Само малко. После снимам от буса. Снимам и гледам, че излизат страхотни снимки. Одеве гледах, кво съм снимал. Жалка картинка. Ама карай! Лев мигач и газ. Път 248. После магистралите. 200 километра, 17 евра. Дизелът евро и шестнадесет цента. Три платна. После Нова Гориция, село Село и Словенско Хърватската граница. И митничарят ме пита:
- Ща возиш?
- Нищо.
Оня скача като ужилен:
- Я отвори!
Отварям, а там нищо. Само два сака. Оня ме поглежда и казва:
- Фото имаш ли.
Аз си мисля, че изгорях с апарата и питам:
- Що!?
А той.:
- Да се снимам с теб бре, брато. И че пазим фотото. Ти си пръвият бугарин, где се прибира празан от Италия.
После газ... 130. Отляво баир и 70-80 километра къщи под него. Вдясно поле, блата, канали, сърни и рибари...
Книгата ми, КЛЮЧ ЗА ЖИВА ВОДА може да я имате ако звъннете на 0886446795.
Деда Ванга Нюз - Блог на Роси Антов