Преди дни го харизаха на кметицата на Каварна. Сигурно за некой рокконцерт. И скоро там ще извиси снага некой хотел. За гостите. Та пиша това, защото нещо ме хваща за гърлото.
Обиколил съм морето от Дуранкулак да Резовска река. Не курортите. Морето. Дивото. Като дете отидохме на Фичоза. Имаше хижа, в която още нямаше ток. Около хижата гора, а в нея поточе. И се влива в морето. Все едно планината го целува.
През годините се нагледах на камъняци и дивотия. Пусти плажове. Помня едно заливче в Тюленово. Малко. Може да си го сложиш в джоба. Заедно със скалата в него. Огромна. Помня как тръгнах от Царево и нагазих в един залив, в който се вливаше поток. Заливът кипна. Помислих, че са риби. Не. Змии. Милиони змии, бягащи от мен.Или играещи се с мен. Помня още хиляди неща. Открити далеч от курортите... Но Болата е нещо специално.
Тръгнахме от София през нощта. На разсъмване бяхме преди Калиакра. Вляво по пътя и после вдясно. И тогава я видях. Слънцето изгряваше. Червените скали бяха още по-червени. А там събрана красотата на света. Заливът. Син като небето. Поточето. Като ръка. Ръка, протегната от езерото към морето. Сребърното езеро. Няма думи, които могат да опишат това. Ревнах. Без майтап. После бяхме на плажа. Нямаше никой. Бе 11 май. Преди сто лета.
В тоя залив се научих да се гмуркам. За да се наситя на красотата на морето. Един цял ден се давих с акваланга. Привечер вече стоях спокойно на дъното. На сутринта намерих монета. После я дарих на Посейдон. После се гмурнах. И забравих света. Света, който познавах. Имаше само море. Пълно с живот. Скъсани водорасли се вееха като знамена. Морските игли стояха изправени за да ги закърпят. Морските кончета чакаха някой да ги яхне. Медузите горещо ме целуваха по устните. Сърдити раци размахваха щипки и се криеха. Мидите дишаха вода. Рапаните хапваха миди. Попчетата гледаха опулени... Плувах между огромните скали и плачех. Някога ревали ли сте в маска? Почувствах се част от свят, който не е наш. Нечовешки красив свят. Чужд. Моя свят. Огромен. Прекрасен. Див...
Преди няколко години пак минах там. За последно. Заливът, в който плувах нощем, бе станал до коляно. До него дървена кръчма. Затваряща. Беше октомври. Плажът бе пуст. Есенният вятър бе отвял пясъкът от загубени през лятото монети. Отидоха в морето. Това бе ритуал. През всичките години. После се изкъпах. В студеното есенно море. В моя залив. Нищо, че ми бе до коленете...
Това исках да ви кажа. И да ви помоля нещо. Дребно. Когато чуете, че ще строят там, не мълчете! Излезте и ги спрете! Лесно е. Те ще са гузни. Пък и ще са напълнили гушите. Не са опрели точно до тоя залив. МОЯ ЗАЛИВ. Който искам да покажа на внуците. И да се гмурна с тях. В моя свят. Оня. Дивият свят. С пещерите. За диваци... Откриващи огъня.
Книгата ми, КЛЮЧ ЗА ЖИВА ВОДА може да я имате ако звъннете на 0886446795.
Деда Ванга Нюз - Блог на Роси Антов