Избраният от Европа път се сблъсква едновременно с две бариери – желанието на хората за по-добър живот и ограниченията на технологиите
Европейският съюз продължава да бъде основен двигател на климатичните политики на световно ниво. Стария континент си измисли, ратифицира и единствен преизпълни Протокола от Киото от 1997 г. – 21% намаление на емисиите от 1990 до 2014 г.
Днес Европа отново подчертава водещата си роля, като не само подкрепя Парижкото споразумение от 2015 г., но в края на ноември миналата година си постави и нова амбициозна цел – пълна декарбонизация на енергийното потребление до 2050 г. В съпътстващата стратегия отново става ясно, че пътят към декарбонизация минава през задължителна тотална електрификация – до 2050 г. делът на електроенергията в крайното енергийно потребление трябва да достигне 53%, а производството да се увеличи 2,5 пъти, като междувременно всички централи на фосилни горива бъдат заменени с възобновяеми енергийни източници.
В същото време Европейската асоциация на електроенергийните компании (EURELECTRIC) публикува изследване по темата. Според него, за да се постигне 95% намаление на емисиите до 2050 г., електроенергията трябва да покрива най-малко 60% от крайното потребление на енергия. Това е постижимо със средногодишен ръст от 1,5% в потреблението на електроенергията в ЕС, като в същото време общото енергийно потребление намалява с 1,3% годишно.
Електрификацията не е процес, започнал от вчера. Първата електроцентрала в Европа започва работа в Англия през 1881 г., а до края на десетилетието на континента има вече около 1000. Малко по малко започва изграждането на електропреносна мрежа и към 1990 г. почти цяла Европа е електрифицирана, като изключение правят ограничен брой села в Източна Европа. Електричеството бързо навлиза и в транспорта чрез железниците. Въпреки всичко това за 100-те години от 1890 до 1990 г. електричеството достига само до 17% от крайното енергийно потребление в ЕС.
В последния четвърт век Европа се концентрира върху спасяването на света от глобалното затопляне и инвестира огромни средства в енергийна ефективност и ВЕИ, като реално те имат значимо въздействие основно върху производството и потреблението на електричество. През 2018 г. Германия достигна до 40% дял на ВЕИ в електропроизводството, а други страни като Дания, Португалия и Испания също гонят подобен дял. Изглежда като да вървим по правилния път, нали?
Да, ама не. Първо, потреблението на електроенергия в ЕС стагнира след 2008 г. Второ, ако погледнем същата тази Германия например, ще видим, че през 2009 г. делът на ВЕИ в електропроизводството е бил само 19%, но общото енергийно потребление на фосилни горива и съответните въглеродни емисии са били по-ниски от днес. Как е възможно при удвояване на дела на ВЕИ да имаме повишаване на емисиите на СО2?
Отговорът е кратък: Европа се проваля в електрификацията. В периода 1990 – 2016 г. делът на електричеството в крайното енергийно потребление в ЕС е нараснал едва от 17% до 22%, като от 2014 г. даже има тенденция на бавно понижение. В старите страни членки електрификацията изобщо не напредва в този период – Австрия и Дания например си стоят на ниво 18 – 19%, Холандия и Белгия също са под 20%. Реално значим ръст има само в Източна Европа (България скача от 19% до 26%, Румъния – от 11% до 17%) и Южна Европа (Гърция – от 17% до 28%; Испания – от 19% до 24%). Дължи се преди всичко на разширението на електропреносната мрежа и големия ръст в използването на климатици, тоест няма процес на заместване на други енергоизточници. Норвегия е единствената страна в Европа, където електричеството надхвърля 50% от крайното потребление. Това се дължи на изключително ниските цени на производството на хидроенергия, които дават възможност за отопление на ток, а парадоксалното е, че цялата работа се финансира с износ на нефт и газ за ЕС. Дори и в Норвегия обаче пикът на дела на електричеството остава през далечната 1992 г. (54%).
ЕС обаче е безкрайно далеч от това, всъщност тук се случва точно обратното. Водещи икономики като Германия и Великобритания отчитат спад на дела на електричеството в крайното енергийно потребление в последните пет години, което е точно обратното на мечтите на бюрократите в Брюксел. Дания вече четвърт век не мърда от заветните 18%.
Отговорът на въпроса „Защо става така?" изисква цяла дисертация, затова тук само ще маркирам основните причини, които пречат на електрификацията на енергийното потребление в Европа:
• Цената: Как да очакваме ръст на потреблението, когато електричеството в страни като Дания и Германия вече струва над 0,30 евро/кВтч? Политиките за подкрепа на ВЕИ струват ужасно много пари.
• Измислените плащания за въглеродни квоти: При цена 25 евро/тон СО2 себестойността на електричеството на лигнитните централи се удвоява. В много страни това би вдигнало цената на тока с поне 50%. Кой луд ще мине на ток за отопление при такъв сценарий?
• Унищожението на електроенергийните компании: Европейските политики и регулации буквално убиха финансово големите електроенергийни компании на континента като E.ON, RWE, EDF, Vattenfall.
Електроразпределителните дружества пък дори имат поставени цели за енергийна ефективност на клиентите, тоест за ограничаване на продажбите! Как се връзва това с общата цел за електрификация?
В заключение, избраният от Европа път няма как да доведе до мечтаната декарбонизация. Най-вече защото се сблъсква едновременно с две непреодолими бариери: а) желанието на хората за по-добър живот, тоест законите на икономиката; и б) ограниченията на технологиите, тоест законите на физиката. Европа самоуверено крачи към края на задънена улица.
Нека да бъдем ясни: При наличните технологии и пазарни реалности пълната декарбонизация на енергийното потребление до 2050 г. просто не е възможна без това да доведе до икономическа и социална катастрофа. Можем да постигнем голям напредък в електрификацията само при изпълнение на две базови условия – внедряване на евтини и ресурсно-ефективни технологии за съхранение на енергия в индустриални мащаби плюс нови въглеродно-неутрални и надеждни източници на електроенергия като термоядрения синтез.