След поредица широко отразени речи на едно шведско момиче, ученически „климатични стачки" и ежедневни представления на няколкостотин души из Лондон, тази седмица британският парламент обяви „извънредно положение за климата". Това се счита за страхотна победа от страна на зелените и леви движения, които се борят за нещо подобно от около две десетилетия.
В САЩ настъпват с предложения за Green New Deal, който в същността си изисква нещо подобно – вкарване на целия наличен ресурс в мерки за "спасяване на планетата". В голяма степен в Европа това вече се случва чрез климатичните политики на ЕК и повечето стари страни-членки, които ежегодно изливат стотици милиарди евро субсидии за подкрепа на т.нар. Енергиен преход.
Защо активистите и политиците имат изконна нужда да обявят „криза", „бедствие" или даже „война", за да бъдат щастливи и задоволени?
Долните графики показват отговора:
На първата виждаме изменението на дела на бюджетните средства като процент от БВП на САЩ. Доста ясно се вижда, че големият скок в държавните приходи настъпва с Revenue Act от 1942 г., който има за цел цялата икономика да се мобилизира за влизането на Америка в WWII. По-малките скокове от преди това също са свързани с финансиране на войни – Първата световна, Гражданската и Втората война за независимост. Обединява ги само една обща черта:
След края на всяка война федералното правителство удобно забравя да намали данъчната тежест върху американците!
В резултат, то днес е навсякъде и във всичко – нещо, за което бащите-основатели едва ли са мечтали.
На втората виждаме всяка добавка към цената на горивата в Италия още от 1935 г., когато Мусолини е решил по този начин да финансира войната в Етиопия. До днес италианското правителство намира средства за отговор на всяка „криза", „бедствие", „война" по този начин. Общото между тях е следното:
След решаване на всеки проблем, държавата удобно забравя да премахне съответната добавка към цената на горивата!
В резултат, днес италианците все още плащат, за да може държавата им да води война в Етиопия или да помага на жертвите на земетресението в Белиз от 1968 г...
Надявам се, че става ясно:
Държавата като институция, политиците, диктаторите и всички леви сили имат огромна нужда от „враг", за да могат да паразитират върху плодовете на труда ни. Помним го ясно от времето на комунизма. Неслучайно над главите на идиотите, шестващи за „климатично извънредно положение" се вее кубинското знаме. Путин, Северна Корея и Мадуро ни го напомнят ежедневно.
Защо е толкова трудно да различим същия процес днес, когато само поводът е нов?
