- Абе, почти няма значение в какво вярваш! Може да е религия, политика или ако щеш извънземни, важното е действително да вярваш! На другите може да им се вижда смешно, но твоята вяра при всички случаи ще ти донесе някакви дивиденти! Ще си по-спокоен и няма да те манипулират от медиите толкова лесно. Вярата е най-великата сила, която имаме, ако я имаме разбира се! – надигна чашата с мастика Наско и отпи голяма глътка. Приятелят му Росен, седнал срещу него, също пийна от своята чаша и несигурно запита:
- Добре, де! Ама, като сме възпитавани още от малки, че не трябва да вярваме в нищо, щото ще ни излъжат...? Как да вярваш, като си станал на трийсе и пет години вече?

- За това си прав! Живеем в България все пак! Тук се лъже и краде, както никъде по света! Обаче дори при нас можеш да повярваш в нещо! Може да е нещо дребно и глупаво, но да преобърне живота ти!
- В какво например?
Наско си заръча втора мастика и когато сервитьорката я донесе, продължи:
- Ще ти разкажа, за една моя колежка от подготвителните групи в училище. Тя се занимаваше с хлапетата, на които предстоеше да станат първи клас следващата година. Името и бе Иванка Пенчева, но всички и викахме Ванчето. Никога не се бе женила, но имаше дъщеря, която обожаваше и страшно глезеше. Не знам, по рождение ли си бе кекава или действително имаше определени заболявания, но тази жена изглеждаше непрекъснато зле. С потъмняла, отпусната кожа, с кръгове под очите, изглеждаше на петдесет годишна, а скоро бе навършила тридесет години.
Веднъж, по някакъв повод отидохме да празнуваме в един ресторант. На масата се случихме един до друг с нея. Тя по принцип си бе особнячка и много не говореше, но тогава я подкачих, че не пие ракията, която ни бе сервирана в началото. Тя премести чашата към мен и тъжно се усмихна:
- Изпий я ти! От алкохола се зачервявам, губя самообладание, прималява ми на стомаха и още куп неприятни последствия!
- Защо? В малки дози алкохолът е полезен!
- Полезен е за вас, но на мен вреди!
- А искаш ли да ти кажа? – вече бях на три ракии и я ударих през просото – Знам един начин, да се оправиш изцяло! След четиридесет дни ще си като нова и нищо няма да те боли!
Ванчето ме изгледа сериозно и поклати глава:
- Не се шегувай с тия работи!
- Не се шегувам! Дори виждам целебното растение отсреща, до прозореца! – посочих към една саксия с растение, което предната седмица кумецът ми бе ял за веселба, след като се напи като свиня. След това му нямаше нищо, значи цветето не бе отровно.
Тя погледна към растението в саксията и по блясъка в очите и разбрах, колко много и се иска да е истина това, което твърдях. Без да му мисля станах, отидох при растението и скъсах едно листо. Върнах се и го подадох на Ванчето:
- Пие се сутрин, обед и вечер, на гладно! Нищо друго! Ако след четиридесет дни не си нов човек, ще се кръстя Хасан!
- Вярно е, много силно действа тая билка! – включи се в джумбиша Миро, който стоеше срещу мен на масата.
Ванчето го взе и по това, как внимателно го прибра в чантата си разбрах, че съм блъфирал успешно. Изкарахме си веселбата нея вечер, прибрахме се и аз съвсем забравих за случката. След около три седмици, в учителската стая влезе Ванчето. Тя по принцип рядко се качваше при нас, щото непрекъснато бе заета с малките деца. Като влезе, не можах да я позная! Бе си облякла нов пъстър тоалет, в който изглеждаше млада и доста съблазнителна. Бе с вдигната глава, кожата и бе румена, а очите блестяха като на младо куче преди лов. Пристъпи към мен и внимателно ме прегърна:
- Наско, цял живот ще съм ти задължена, за тази информация! Още на другия ден, след като взех от това листо, почувствах облекчение! После проучих и намерих, откъде да си го взема. У дома съм си го засяла на терасата и без него вече не мога! Жив и здрав да си, човече! Направо ми върна живота!
- Бягай бе! Ама ти наистина ли повярва? – изтърсих, без изобщо да се замисля.
- Защо? Да не би ....? Кажи, че не сте си направили майтап! Кажи ми истината, моля те!
Вече бях изтървал духа от бутилката. Естествено започнах да твърдя, че всичко е вярно и никакъв майтап не сме си правили, но съмнението вече бе засято в нея. Тя излезе от учителската стая и веднага отишла при колегата Миро. Излъгало го, че аз съм признал за това, че сме си направили майтап с листото от растението и той взел, че се ухилил като глупак. Вече той наистина признал, като се оправдал, че било на майтап и защото сме били пийнали малко.
Наско изпи мастиката и облиза устните си. Въздъхна:
- Идея си нямаш, как се срина тази жена след това! Заприлича буквално на бабичка! Отново започна да идва в сивите си, миши одежди, да гледа като ударена по главата и да се оплаква от всякакви болежки. Веднъж ми призна, че никога не била се чувствала толкова добре, както през времето, когато гълтала по едно листо всеки ден, преди храна. Ние и дадохме надеждата и по някаква ирония, ние и я отнехме! Върви разправяй сега, че нямало файда от вярата!
Росен също глътна питието си, изтри си брадата и вдигна рамене:
- Може и да си прав, ама аз не вярвам в нищо! Аз на себе си не вярвам, какво остава в нещо друго! При мен вярата е преоценена стока и не се харчи!
- Затова ще ти е скапано винаги! – заключи Наско, двамата станаха и напуснаха заведението. Като се разделяха, отдалечавайки се Наско се провикна:
- Без вяра в тоя живот не става, Росене! Не вярваш ли в нещо, все едно не живееш!
Приятелят му само поклати глава и без да каже нищо, се изгуби в навалицата от хора.