Не ни се вярваше, че всичко ще се промени! Инерцията ни влачеше и бяхме свикнали с мизерията, корупцията, кражбите и наглостта на управляващите. Карахме си живота по някакъв свой начин, игнорирайки отрицателните страни на реалността. Живеехме с илюзии, наши илюзии, а не на тази или онази политическа партия! Вече бяхме загубили вяра на политиците, защото от тях идеха само беди. Карахме я като на автопилот! Знаехме, че стопани на държавата нямаше! Живеехме за мига, а той бе прекалено кратък в България! Бяхме сами .....!

Когато всичко се обърка, не можехме да повярваме! Макар проблемите да тръгнаха от циганите, после се прехвърлиха върху правителството и накрая ескалираха в диви изстъпления на отчаяние и безумна агресия. Всеки искаше да удари, да убие дори, за да се възцари онази невъзможна справедливост, която така и не дочакахме от държавата и нейните изпълнителни структури! Всъщност, получихме това, което заслужихме с безразличието и мълчанието си години наред! Получихме хаос и смърт в особено големи размери! Получихме и някаква демонична, първосигнална справедливост, подобна на тази от Френската революция. Ние започнахме да искаме кръв и докато не се пролееше тя, не спирахме безумието си! Това беше логично, на фона на десетките години лъжи, кражби и издевателства над обикновените хора! Само и единствено кръвта можеше да донесе частично успокоение в душите на робите! Гледахме се и не можехме да повярваме, че сме същите хора от вчера и онзи ден...!Това бе последното спокойно, българско лято! После идваше зимата.
Свободата изисква жертви!