Първото, което сторих след раздялата ми с Диана, бе да си поръчам нови визитни картички. Там прякорът ми вече не присъстваше. След това прегледах обявите за свободни учителски места, в регионалния инспекторат по образование. Имаше свободно място за учител по български език и литература, в едно циганско училище, накрай града. Един ден отидох и си подадох документите. След седмица ме поканиха на интервю.

Приеха ме директора и още две негови колежки. Всички ме оглеждаха изпитателно и дори с някакво подозрение. Директорът, който бе чер като циганин се опита да ме притисне до стената:
- Вие сигурен ли сте, че документите ви са изрядни?
- В какъв смисъл? – не разбрах, кои документи има предвид.
- Че не са фалшиви, да речем?
- Какво?! Фалшиви ли? – така ме напуши на смях, че нямаше как да се удържа. Започнах да се смея на глас, но тримата срещу мен запазиха каменни изражения на лицата си. Директорът се смръщи и продължи:
- А ако подложим на щателна проверка документите, които ни представяте? В полицията не си поплюват, когато стане въпрос за купени, фалшиви дипломи!
Продължих да се смея, защото не можех да допусна, че е възможно директор на училище да е толкова задръстен човек. Те продължаваха да ме гледат навъсено, а аз обясних:
- Никога до сега не съм изпадал в ситуация, в която да ме набеждават за измамник и фалшификатор!
- Винаги има първи път! – важно рече директора.
- Ами, проверявайте ги, където искате! Все ми е едно.
Той извика двете си колежки навън и нещо си поговориха. След малко се върнаха и директора заяви:
- Не можем да продължим интервюто с вас, преди да се уверим, че всичко е наред с документите ви! Извинявайте, но някак не е нормално, млад и хубав мъж като вас, да е доктор по филология и да идва да работи при нас!
- Че кое му е ненормалното?
- Пред вас има толкова отворени врати на престижни училища и университети, ако действително сте това, за което се представяте! Няма логика да идвате в нашето училище! Тук учим само циганчета! Те български не знаят, какво остава за нещо повече! Ако нещо не е наред при вас, по-добре си вземете документите, млади човече! Ние няма да се интересуваме по-нататък!
Стоях, гледах ги и не можех да повярвам. Ако такива бяха сегашните учители, нищо чудно защо бяхме на едно от последните места по образование в Европа и света. Повдигнах рамене:
- Сред обявите на инспектората видях свободно място за учител по български само при вас! До сега съм работил като шофьор на автобус, ако това има някакво значение! Не сте ли прочели автобиографията ми?
- Шофьор на автобус?! ......Вие някакъв ексцентрик ли сте или тук има скрита камера? – не издържа една от жените.
Не знаех, какво да кажа. Те ме гледаха, сякаш пред тях бе застанал оживял фосил от динозавър, а аз не можех да допусна, че образованието в милата ми родина се бе сринало толкова, за има няма двадесет години след демокрацията. Разделихме се точно, както и се срещнахме – с недоверие, но този път беше взаимно. След два дни ми се обадиха, че ако все още искам да започна работа в тяхното училище, мога да заповядам. Така станах учител по български език и литература за пръв път в живота си. Бях доста учуден, че Лиза също напусна старата си работа. Тя направо ме запита, няма ли свободно място и за учител по химия, на което отвърнах отрицателно, макар да нямах понятие от действителното състояние на нещата в това училище. Така, по средата на учебната година се оказах обграден от едни сладки циганета, които буквално ми събраха очите! Бях класен на пети клас и никога някой не ми бе показвал толкова първосигнално и чисто отношението си към мен. Хлапетата ме гледаха с нескрита любов, в междучасията ме прегръщаха и занимаваха непрекъснато с какви ли не глупости. Попаднах в един коренно различен от досегашния свят и всичко ми се виждаше интересно и странно. Макар още първия ден в междучасието да ми откраднаха лимонадата и да бях свикнал понякога да ме заглеждат момичета и жени, разбрах, че учениците, и даскалиците тук изобщо не си поплюваха. Още първия ден след часовете, ми се лепна една даскалица по немски език:
- Колега, ще ме откарате ли до центъра, ако отивате в тази посока?
- Няма проблем! – отворих вратата на колата и тя се качи с безкрайно щастлива физиономия.
- Ако знаете, как ще ни одумват всички сега!
- Защо да ни одумват?
- Мислят, че ви свалям! Просто завиждат горките!
- Че какво толкова има за завиждане?
- Абе, .... просто не знаете, какви кокошки са колежките тук! Обаче и такова чудо не знам да се е случвало в друго училище, в града!
- Какво чудо?
- Вие сте чудото, какво! Толкова млад, хубавец и доктор по филология, да дойде точно при нас! Ако някой ми бе казал това преди седмица, просто щях да му се изсмея!
На езика ми бе да и призная, че при кокошките просто е пристигнал петела. Обаче в този момент спрях на пешеходната пътека и пред мен премина Диана. Вървеше спокойно, бе с някаква бежова туника и коремът и никак не я загрозяваше. Тя машинално погледна към колата, но продължи, защото явно не ме забеляза. Вече към края на пътеката спря, обърна се и събра дланите си в едно. Беше ме видяла. Очите и се бяха разширили неимоверно и бе направила такава физиономия, сякаш виждаше извънземно. Изтеглих колата до тротоара и слязох. Отидох до нея и запитах:
- Как си Диана?
Цялата зачервена, тя се огледа и запита:
- Има ли къде да седна, че ми омекнаха краката?
- Ела в колата!
- Да, но виждам, че не си сам!
- Това е колежка от работата ми. Само я карам до центъра.
Тя се облегна на мен и малко непохватно седна на задната седалка. Колежката ми по немски веднага реагира:
- Аз ще сляза, защото и без това ще ходя до МОЛ – а! Благодаря за возенето, колега!
Подкарах и спрях на първата отбивка по улицата. Бе автобусна спирка и имаше достатъчно място, за да не преча на движението. Обърнах се и погледнах към Диана. Бе станала още по-хубава от бременността. Гърдите и бяха наедрели и безумно я пожелах. Казах и го, а тя се засмя и призна, че също ме иска, но вече е твърде неудобно за гимнастики в колата. В един глас заприказвахме, после спряхме и се загледахме един – друг. Магията продължаваше, макар да бяхме разделени от доста време.