Докато се оглеждахме с италианката, телефонът ми звънна. Обаждаше се Пламен. Помоли да позная от три пъти, какво му се е случило преди малко. Отговорих, че каквото и да му се е случило, сигурно е по-вероятно от това, дето ставаше при мен. Все пак опитах да позная. Предположих, че е намерил пари за да довърши вилата си. После допуснах, че е намерил някакъв изключително интересен камък и накрая свърших с вероятността да е намерил купувач, за един от двата си излишни апартамента. Приятелят ми въздъхна отегчено:
- Там е работата, че сега наследявам още един апартамент в Мездра! Преди малко ми се обадиха, че е починала леля ми Сийка и трябва да тръгвам с влака, за да съм там утре за погребението. Единственият и наследник съм аз. Чудя се, как да се оправям с двата апартамента във Варна, а сега и тоя в Мездра....! Направо ще полудея!
- Погледни на всичко от добрата му страна! – опитах се да мисля прагматично аз – Много по-лесно ще продадеш апартамента на леля си и така ще довършиш вилата!
- Абе, ти луд ли си? – отвърна Пламен – Кой купува апартамент в Мездра? Те кучетата и котките избягаха от там, ти говориш за продажба! Този край е тъй запуснат и обезлюден, че имота ще има да ми виси като камък на шията!
- Е, ти нали си падаш по камъните? – опитах да се пошегувам.
- Да, лесно ти е на теб! Хайде, чао! – приключи разговора той.
Интересното в случая бе, че Пламен нямаше наследници и се чудеше какво да прави с многото си имоти. Понякога му казвах да продаде всичко и да тръгнат на околосветско пътешествие с жена му. Щяха да обиколят различни страни, да се запознаят с интересни хора и култури. Той обаче клатеше инатливо глава и обясняваше, че на тази възраст вече не му се пътува далеч. Така, с всяка измината година собствеността му се увеличаваше, а с нея и данъците, които трябваше да плаща на вятъра.
Едва приключил разговора си с Пламен, звънна телефона на Франка. Тя вдигна и започна отново да се кара. Сигурно се обаждаше италианецът. Подкараха я така и когато разговора прехвърли половин час, аз повиках синът ми Чочо и слязохме да се къпем в морето. Надвечер водата се бе успокоила и почти нямаше вълни. Не влизахме на дълбокото, защото Чочо все още не можеше да плува, а на мен десният ми крак често се схващаше. Пляскахме, цапахме с ръце и се пръскахме с вода, все едно и двамата бяхме на седем години. Така ни намери италианката, когато след малко се спусна по брега към плажа. Тя започна да ни снима с телефона си, като махаше приветливо с ръка. Повиках я да дойде да се къпе с нас и представете си, тая жена си съблече роклята с едно движение. Отдолу нямаше бански костюм, а червен сутиен и бикини с малки дантелки по края. Без изобщо да се притеснява, тя пристъпи във водата и когато стигна до нас, заплува. Плуваше елегантно и уверено и дори във водата продължаваше да бърбори. Италианският винаги ми е харесвал, но гласът на Франка го правеше изключително приятен. По едно време тя се досети, че не разбирам почти нищо от казаното и обърна на английски. Сега долу – горе се оправях, затова поведохме почти приличен разговор. Тя обясни, че италианецът с джипа е бившият и мъж. Помолила да я доведе до тук, защото трябвало да ме срещне.
- Точно мен ли? – с усмивка запитах аз.
- Ти бе първият мъж до брега на морето, значи точно теб трябваше да срещна! – простичко обясни тя.
- Защо? – все още нищо не разбирах аз.
- Защото така предсказа астроложката в Рим! Каза, че ако веднага тръгна за твоята страна и стигна до източния бряг на вашето море, първия срещнат мъж ще ми върне живота отново!
Изгледах я замислено. Франка бе съвършена жена и не допусках, че може да падне до нивото на кифла, влияеща се от предсказанието на врачки. Не разбирах също, как евентуално можех да и върна живота. Опитах да уточня:
- Аз съм женен, а това е сина ми! Не разбирам, как бих ти помогнал да върнеш живота си! А това за тази, дето те е пратила тук ми се вижда съвсем несъвместимо с визията ти! Изглеждаш много хубава и интелигентна жена, за да вярваш на врачки!
Франка се разсмя с глас:
- Сигурно ме мислиш за луда, нали? Обаче не си прав!
- Добре, но ми обясни за какво става въпрос!
Тя доплува до мен и тихо заговори:
- Професор по пиано съм в консерваторията. Живея в Милано. С мъжа, който ме доведе тук съм разведена повече от двадесет години. Имаме син Джорджо на тридесет и три, който след като завърши университет отиде в Англия, да кара някакъв курс за инструктори. Стана доброволец и по някаква хуманитарна програма замина в Етиопия. Три месеца поддържахме връзка, но после изчезна. Двамата с баща му отидохме в тази африканска държава, за да го търсим. Оказа се, че програмата в която е участвал Джорджо е приключила и всеки е тръгнал неизвестно къде. Последното, което научихме за сина ни бе, че си е купил мотоциклет на старо. Обаче къде е тръгнал с него, жив ли е или мъртъв и до днес не знаем! Заспивам с мисълта за него, събуждам се с надеждата, че най-после ще видя усмихнатото му лице вече три години. Използвахме всичкото си влияние, парите си, но нито дипломатите успяха да ни помогнат, нито парите. Преди четири дни отидох при една известна астроложка в Рим, за да чуя какво ще ми каже за Джорджо. Ти грешиш, астрологията е наука и там шарлатани не виреят. На врачка не бих отишла, колкото и отчаяна да съм! А тази астроложка ми каза, че тук в България ще намеря любовта на живота си, а след това синът ми ще се върне жив и здрав. Луиджи, бившият ми съпруг ме доведе и така се срещнахме с теб! Сега разбираш ли ме?
Гледах Франка и се чудех да я съжалявам или можех да сторя нещо реално за нея. Самият аз не вярвах на каквито и да било врачки, баячки и дори астроложки. Смятах, че се е хванала като удавник за сламка, в желанието да намери сина си. Не разбирах също, как може жена около петдесетте да продължава да търси любовта на живота си. Още повече при такъв красив бивш съпруг. Реших да уточня и това:
- Имаш много красив мъж! Защо си се развела с него и защо на тая възраст продължаваш да търсиш любовта?
Тя се усмихна толкова чаровно, че се почувствах застрашен. За мое спокойствие гушнах Чочо. Това особено хареса на Франка, защото плисна вода срещу нас и отвърна:
- Луиджи е водещ дизайнер на дамско облекло! Още на втората седмица след сватбата разбрах, че ми изневерява с различни модели. Той е от богато семейство и бе изгодна партия, но аз не можех да живея така. Може да съм старомодна, но искам един мъж да е само мой и да не го деля с разни хлапачки. Това бе и основанието за развода ни.
- А той знае ли за това, което ти е казала астроложката?
- Естествено!
- И се съгласи да те доведе при мъж, който може да е така дълго търсената от теб любов?
- Ама, разбира се! Какво чудно има?
Потопих се за миг под водата, защото ме досрамя, че след като се бях развел с първата си жена, нито веднъж не я бях виждал, не бях и се обаждал и не исках дори да се сещам за нея. Изплувах и запитах:
- Нали виждаш разликата между мен и бившият ти съпруг? Той ме превъзхожда във всичко! Красив, богат, известен и независим мъж е, а аз съм най-обикновен български учител, при това щастливо женен втори път! Как изобщо си представяш, че нещо може да се случи между нас двамата? Не разбираш ли, че за мен други жени освен моята няма и обичам най-вече синът си!
Франка започна бавно да се насочва към брега. Оскъдното бельо по изящното и тяло не скриваше почти нищо. Гледах я и не можех да не призная, че без да се замисля бих правил любов с нея. Но само толкова! Бърз секс и още по-бърза раздяла, защото после ставаше опасно. Ударих с две ръце водата и също тръгнах към брега. Зад мен Чочо ме пръскаше с вода и писукаше с все сила. Излязохме на плажа и синът ми хукна да бяга по горещия пясък. Франка ме изгледа с особен поглед и каза:
- Ти ми харесваш и аз няма да си тръгна от тук, докато не станеш мой! Още повече, че след това Джорджо ще се върне!
Какво можех да отвърна на тази отчаяна жена? Протегнах ръка и я погалих по главата, както се гали малко дете. Тя импулсивно се вкопчи в мен и впи устни в моите. Усетил тялото и забравих всичко, и отвърнах на целувката и. Пустият плаж се завъртя като панаирджийска въртележка.
- Тате! – приземи ме гласът на Чочо – Убодох си крачето на мидичка!
Отблъснах Франка и се наведох да видя, как се е наранил сина ми. Тя също клекна до нас и отново забърбори на италиански. Колкото и да се взирах, не виждах следа от убождане. Детето ме погледна изотдолу и запита със сериозен тон:
- Тате, ти обичаш ли тази леличка?
Поех си въздух, защото се почувствах неподготвен за толкова директен въпрос:
- Обичам само мама и теб!
- А защо се целуваше с нея?
- Защото е тъжна и исках да я успокоя! Тя има момче като теб, но го е загубила. Иска да си го върне и вярва на какви ли не глупости! Внушила си е, че може синът и да се върне, след като се срещне с мен. Това е.
Синът ми набърчи нослето си, взе една тръстикова клечка и започна да рови в пясъка с нея. Погледна ме с едни такива големи очи и продължи:
- А ти ще оставиш ли мама и мен, за да идеш при леличката?
- Никога! – отвърнах и го прегърнах. Малката, беззащитна душичка се боеше, че може да загуби една от двете опори, в детският си невинен свят. Една сълза се плъзна по лицето ми и преди да я избърша усетих нежната ръка на Франка да го прави. Погледнах я. Тя плачеше, защото бе разбрала всичко, без да знае български.
След малко се закатерихме по брега, към палатката. Мълчахме. Слънцето отдавна се бе скрило и лек вечерен ветрец обгръщаше нежно телата ни. Чувствах се странно виновен и не знаех какво ще се случи в следващия миг. Под чадъра, пред палатката видях да стои Луиджи, подпрял глава на едната си ръка. Стоеше и примирено ни очакваше.