Седеше си Кирето вечерта на масата, пийваше домашна ракийка и замезваше със солена краставица. Опитваше се да отърси умората от деня. От време на време поглеждаше към включения телевизор, където вървяха новините. А там все едно бе отворена кутията на Пандора. Ежедневни убийства, катастрофи по пътищата, кражби в особено големи размери, корупция, увеличения на цените и несправедливост спрямо обикновените хора.

От новините ракията загуби вкуса си, краставичката му загорча, а когато накрая се изтъпани и започна да лъже самовлюбения тюфлек, кой знае как уредил се начело в управлението на държавата, Кирето угаси телевизора. Той въздъхна и се отпусна на дивана. Запита се, как може да извади такъв лош късмет, да се роди в най-безумната държава на света, която вероятно скоро щеше да се разпадне и да стане пример за това, как алчността може да погуби сътвореното от стотици поколения назад. В това време телефона звънна и Кирето го вдигна:
- Ало, тате! – чу се гласът на сина му, чак от Пенсилвания, САЩ. – Как сте?
- Биваме! – несигурно отвърна Кирето.
- Що не дойде мама за няколко месеца, да гледа Коко? Хем ще се разходи малко, хем жена ми ще може да се подготви за аспирантурата си! А и ти ще можеш спокойно да идеш за риба.
- Ами, ще и кажа! Вие оправихте ли се от урагана, дето миналия месец вилня при вас?
- Разбира се! Смених покрива на къщата и си купих нов пикап. Проблеми, които могат да се решат с пари, не са проблеми!
- Тъй ли? – иронично се усмихна Кирето – Що не се върнеш в България, да си провериш умозаключенията? Може да не ти излязат сметките!
- Чакай сега! – кротко възрази синът му – Знаеш, че в България изключенията са правило и нищо нормално не се случва! Нали затова се преместихме в щатите? Ти сам ме посъветва, че живота е твърде къс и не бива да го прахосвам в нашата абсурдна държава!
- Така е! – поклати глава Кирето – Обаче, представи си, че на мен ми се живее точно тук! Не знам мазохист ли съм, но от една страна ненавиждам държавата, а от друга обичам родината ни!
- Аз също обичам родината, тате! – приглушено рече синът му – Тук не се чувствам в свои води! Гостенин съм. Но животът ни е спокоен и сигурен, а това никак не е малко! Ако се променят нещата към добро в България, може да се върнем някой ден!
- Няма да стане тая, моето момче! – въздъхна Кирето – Ние, дето сме тук се мразим, че търпим геноцида от страна на политиците, търговците и останалата престъпна паплач! Но не правим нищо, за да го прекратим тоя геноцид! Значи сме обречени на гибел....!
- Не говори така, тате! Не се отчайвай! Винаги се намира решение и на най-трудния проблем!
- Намира се! Ама не го търсим! Седим и чакаме някой друг да го стори вместо нас.
- Така промяна никога няма да се случи!
- Няма, я! Хайде стига сме дърдорили празни приказки! Чао, синко!
- Чао, тате! И кураж!
Кирето глътна наведнъж ракията от чашата и тъжно се усмихна. Вярно, че само много куражлии хора можеха да оцелеят в България. Нормалните граждани на света не биха издържали и седмица, в родни условия. Ето, той вече трети месец не бе получавал заплата от фирмата, за която работеше. Наля си пак ракия и пусна отново телевизора. Щяха да дават немски сериал, а в него можеха да се видят красиви замъци, гъсти гори и чисти реки, нещо отдавна изгубено тук. След това Кирето реши, че всичко може да се оправи наистина, само ако има как да се смени населението в държавата. Друга възможност просто нямаше.