Пред касата на кварталния магазин стоеше добре облечен мъж, на около четиридесет години, с пълна чанта продукти в ръце. Той подаваше банкнота от сто лева на касиерката, която не я приемаше:
- Трябват ми четиридесет стотинки още! С тия сто лева става още по-объркано!
- Нали ви казах, че имам само едри пари! – вдигна рамене мъжът. Встрани от касата някакъв омърлян човечец си броеше парите, преди да влезе в магазина. Той задели четиридесет стотинки и ги подаде на касиерката:
- Вземи, момиче!
Касиерката прие стотинките, а мъжа с едрите пари се изчерви:
- Ама, моля ви се! Откъде накъде, вие ще плащате заради мен?
- Да си оправи сметките, момичето! – кротко отвърна беднякът.
- Но така не бива! – поклати глава мъжът.
- Бива, бива! – усмихна се другият и влезе в магазина.
Когато след малко беднякът излезе от магазина, с половин хляб и бурканче лютеница в ръце, видя мъжа с едрите пари да го чака. Той остави хляба и лютеницата най-долу в ръчната количка, която бе напълнил с хартия от кашони и понечи да тръгне, но мъжа го спря:
- Чакай, човече! Самият ти си беден! Събираш кашони, за да ги продаваш. Защо плати на касата тия стотинки, вместо мен?
- Защото ти трябваха и защото четиридесет стотинки не са голяма сума!
- Да, но ме караш да се чувствам неудобно! Не знаеш, че съм шеф на фирма, изкарвам много пари и не върви, такива като теб да плащат на такива като мен!
- Че какво му е неудобното? Откакто се помня, все така става – бедните плащат на богатите!
Мъжът прехапа устни, огледа се и подаде банкнота от сто лева:
- Вземи тия пари! Почерпи се или си купи някоя прилична дреха! За разлика от теб, аз мога да си позволя, да давам подаръци!
- Защо? С нищо не си ми длъжен, а и аз нямам нужда от нищо! Дрехите ми са удобни, макар и малко замърсени. Обаче душата ми е чиста...! Ако твоята не е и с хиляда лева няма да я очистиш, приятел!
Мъжът видимо се ядоса. Той премести чантата с продуктите в другата си ръка и помоли:
- Не си тръгвай! Почакай, да оставя нещата в колата!
Отвори вратата на голям, черен джип, остави чантата и се върна при бедняка.
- Да се преместим малко встрани! Да идем ей там, накрая на паркинга!
- Защо?
- Не мога да те оставя да си тръгнеш така! Не мога да приема дори четиридесет стотинки, от човек като теб!
- Защо? Че какво ми е на мене?
- Беден си!
- И какво от това?
- Не стават така нещата!
- А ти защо издребняваш? Това са само някакви дребни стотинки!
- За теб не са толкова дребни! Искаш ли? – потърка се по брадичката мъжът – Да купя бутилка уиски и да я изпиеш с кеф?
Беднякът леко се усмихна. Отрицателно поклати глава и се опита да тръгне. Другият го спря с властен глас:
- Не може да си си тръгнеш просто така, човече! Ти не си по-голям мъж от мен!
- Не съм казал такова нещо!
- Но го показа! Накара ме да се почувствам неловко и дори съм ти задължен, макар за някакви стотинки!
- Хайде, забрави и си карай джипа!
- Не ми нареждай, какво да правя! Ето, оставям тия сто лева, а ти ги прави, каквото щеш! - той сложи банкнотата върху кашоните от количката и се върна при джипа си. Запали и мощната кола изръмжа надолу по улицата.
Беднякът постоя замислен, после взе парите и ги пъхна в джоба си. Не знаеше, какво да прави с толкова голяма сума. Той се радваше на малкото, което изкарваше от събирането на амбалажна хартия. Спеше под един мост, заедно с още двама клошари и се радваше на всеки изминал ден. С тези сто лева не можеше да промени коренно живота си, нито пък търсеше такава промяна. Отдавна бе свикнал с мизерията, глада, студа и безпътицата. Те вече не го впечатляваха, защото се бяха превърнали в негов начин на живот. Бе свободен и друго не му трябваше. Само се чудеше, как този мъж може да е толкова горд и как му се искаше, да е по-голям от останалите!
Вечерта се прибра под моста и показа банкнотата на клошарите. Разказа им, как я бе получил. Единият от тях предложи:
- Може да купиш нещо за пиене и да се почерпим!
Другият обаче махна с ръка:
- Момчета, да купим подарък на пазача бай Киро, дето е на пристанището? Той веднъж бе споделил, че много му се иска да празнува рождения си ден някой път! Нали е сам човекът...!
- Но доколкото знам, рождения му ден е през есента! Сега е ранна пролет!
- Че какво от това? Никога не е рано или късно, да зарадваш някой свестен човек, нали?
- Ей, голям си! Съгласен съм!
- Малееееейй, колко сме големи! А, пичове? – ухили се другия клошар.
- Не могат ни стигна, разни тузове с джипове, нали?
След малко под моста се чуваше само хъркането на тримата големи, загубили и намерили всичко в живота мъже.