Беше двадесет годишен, когато му изкараха този прякор. Цанко много обичаше музиката и му се щеше да свири на акордеон, но по онова време акордеона струваше колкото къща. Един пролетен ден, като се прибираше към дома си, спря при бръснаря бай Илия. Сподели му мерака си, а стария бръснар само се засмя и влезе в бръснарницата. Излезе от там с гребенче в ръка и някакво старо списание. Скъса един лист от списанието и обви гребена с него. Доближи го до устните си и изведнъж зазвуча музика. След това бръснарят запя хъшлашка песен, модерна за времето си:

-„Във сладкарница „Малина" ние бяхме двамина, а навънка ръмеше дъжда! Аз и бутах пинизи, тя ми даваше мангизи и се правеше, че нищо не знай!"
Очарован от песента и особено от вълшебния гребен, още щом се прибра, Цанко извади старото си гребенче, скъса лист хартия и започна да свири. В началото не му се отдаваше много, но когато му хвана цаката, се получи вълшебно. Още същата вечер, на гезмето в градската градина свали първото си гадже, благодарение на гребенчето и песента на бръснаря. И като започнаха едни луди изпълнения, едни щури свалки с момичетата, та нямаха край! Веднъж опитали от Цанковите прелести, всички момичета тръпнеха в очакване да го имат отново. Без дори да подозира, Цанко притежаваше един върховен пиниз, с който магьосваше бедните женски души. Бог го беше дарил с достойнство, равно на магарешкото и след като бяха опитали от него, момичетата никога не го забравяха.
Така се стигна до жената на кмета, дребна и симпатична, засукана женичка, дочула от фризьорката си за дарбата му и пожелала да го опознае отблизо. Една вечер, отивайки на градска баня, Цанко бе пресрещнат от някакъв хлапак, който му подаде бележка, свита на топче. Щом отвори бележката, прочете следното:
- „Искам да се видим в осем часа, до моста на въздишките!"
Цанко се облиза сладострастно и влезе в банята. От време на време получаваше подобни бележки от загорели вдовици или мераклийски настроени жени. Винаги след това те го благославяха, черпеха го и му даваха някой лев, за извънредните услуги. След като теляка му изтърка гърба и промърмори, че с това дълго кестере може да разплаче и магарица, Цанко му даде двадесет стотинки бакшиш и се запъти към прословутото мостче. Като стигна до мястото на срещата, той не видя никого и реши, че някой си прави майтап с него. Тръгна да си ходи, но в това време някой изшътка от храстите и се показа кметицата.
- Върви след мен, все едно се разхождаш! – нареди му тя – Като стигнем до нашата вила, влизай бързо! Разбра ли?
Той само кимна с глава и я последва. В края на градската градина, по пътя към лозята се намираше вилата на кмета, по това време пуста. Кметицата се совна като невестулка през портата, а Цанко побърза да влезе след нея. Още щом влязоха в стаята, тя му се нахвърли, сякаш невидяла мъж до момента. След около два часа, съвсем изтощени, двамата се отпуснаха в премала на леглото. Цанко извади гребенчето и засвири песента. С блеснали от задоволство очи, кметицата започна да му приглася. И след тази вечер започна една щура любов, нямаща аналог в града. За няколко седмици кметицата успя да уреди Цанко за шеф на пощата, макар той все още да не бе завършил последния клас на гимназията. До този момент бездетна, кметицата забременя и през лятото роди момченце, с голяяяма чурка. Сравнявайки я със своята, кмета получи комплекси и се затвори в клозета на двора. Разглежда порно списания около три часа и след това излезе с омекнали крака. През следващите три години, кметицата роди още две дъщери, които слава Богу, приличаха на нея.
Времето минаваше, а Цанко полека –лека навлизаше в златната си възраст. Праволинейно и всеотдайно, той продължаваше да радва жените в малкия град, а те благоговееха пред него. Не преставаха до го изкарват най-добрия музикант в областта, макар да свиреше само на гребен. Всички знаеха за способностите му и дори за миг не приемаха на сериозно неговата музикалност, но изтъкваха именно нея. Не вървеше да славят атрибутите му, защото бяха възпитани и целомъдрени особи.
И тогава се случи непоправимото! Една нощ след градския събор, Цанко налетя на двама пияни свои съграждани. Агресивно настроени, те го помолиха за огънче, но той не пушеше цигари и не можа да им услужи. Без видима причина единият го перна по лицето, другия го срита и след това го размазаха безжалостно от бой. Сутринта, няколко циганки с метли за събиране на сметта го намериха на една алея и вкупом го заоплакваха. Той бе претрепан и през скъсаните дрехи се бе проточило голямото му достойнство.
- Оле, мале, майчице! – опяваше едната циганка – Къде беше бе, човеко, та не те видяхме до сега? Погледни какъв си прекрасен!И те затрили за едното нищо, гадовете! Пусти да останат тия душмани, дето такваз хубост са затрили!
- Ако ми беше мъж, от къщи нямаше да те пусна да излезеш! – допълваше другата.
На другия ден погребаха Цанко. Градът не помнеше такава погребална процесия до сега. Освен стотиците опечалени жени, след ковчега вървеше духовата музика и изпълняваше песента, която приживе Цанко свиреше на гребен. Сълзите на всички бяха искрени и всяка от тях страдаше неутешимо.
През следващите тридесет години след смъртта му, гробът на Цанко – пиниза винаги бе отрупан с цветя. Една събота две баби се засякоха на гроба и едната сподели с другата:
- Ленче! Дружке моя! Още не мога да го прежаля, туй златно момче Цанко! Като си спомня, какъв музикант беше...!
- А какъв златен пиниз имаше...! – допълни другата.
- И защо, – размаха възмутено ръце първата – не му направихме паметник в центъра на града? На толкоз серсеми издигнаха паметник, а на него с тия заслуги не сложиха!
- Поне една паметна плоча можеха да турят! – съгласи се другата – Да знаят сегашните джендъри, какви мъже са живели преди тях! Как беше неговата песен, ма Ленче?
- „Във сладкарница „Малина" .... – тихо поде другата баба и над притихналите гробове, като реквием на падналия герой зазвуча мелодията.
- Да, къде сега такива мъже?! – в един глас изхлипаха и двете на тръгване.
Само вятъра след тях се завъртя край гроба и тихо, сякаш под сурдинка довърши песента.