До обяд се къпахме няколко пъти. Въпреки бурното море и мъртвото вълнение Франка и Чочо се къпаха, пръскаха с вода и щуряха на воля. Аз се излежавах на плажа, а Луиджи отново показа класа, като плува поне километър навътре в морето. Когато слънцето след обяд прекали, Чочо се гушна под чадъра на пясъка и заспа блажено. Аз го гледах и мълчаливо му се радвах, докато не забелязах същото изражение и по лицето на италианката. Тя гледаше синът ми с такова нямо обожание, че чак ме достраша за него. Наведох се и го завих с моята плажна кърпа. Франка протегна ръка към мен и я хванах. И в момента на докосването, телефонът и иззвъня.

Тя го отвори, каза нещо и изведнъж замръзна. Слушаше този, който и говореше отсреща и сякаш очите и щяха да изхвръкнат. По едно време не издържа и изкрещя:
- Джорджо! Мили мой! Детето ми! Боже, благодаря ти!
След това последва толкова дълга и емоционална тирада на италиански, че почти нищо не разбрах. Когато след повече от половин час Франка все пак остави телефона, тя стана, дойде при мен и ме целуна страстно. С блеснали от вълнение очи изрече:
- Чудо!!! Синът ми е жив! Най-после се намери! Живее в Малави, някаква африканска държавица, с някаква негърка и дори има две деца вече! Станала съм баба, без дори да подозирам! Иска да му пратим пари или да идем при него. Получил амнезия след падане от мотор и едва вчера си спомнил кой и откъде е. Астроложката беше права, Кирил! Тя позна всичко, до последния детайл! Кажи, как да ти благодаря, българино!
Гледах, слушах и сякаш не бях изненадан от случващото се. Не знаех какво да кажа, затова се усмихнах и поклатих глава окуражително. Франка се втурна в морето и заплува навътре. Приближила до Луиджи, тя му съобщи радостната вест. След малко двамата излязоха от водата, все едно имаха мотори отзад. Разкрещяха се, запрегръщаха се и дори успяха да събудят Чочо. Луиджи дойде пред мен, падна на колене и ми целуна краката. Задърдори нещо на италиански, но почти нищо не разбрах. След това двамата се прегърнаха и започнаха да се въртят по плажа. Уморени от вълнение, най-после се укротиха след около час. Италианецът приближи до мен и каза:
- Искам да празнувам, Кирил! Кажи, какво да сторя, за да разберат всички, че синът ми е жив и аз съм един щастлив баща и дядо!
Помислих малко и запитах:
- Доколкото знам, парите не са проблем за теб, Луиджи?
- Ти само кажи, а аз съм насреща с парите! Направи така, че да разберат всички, колко щастлив баща съм в момента!
- Добре! – кимнах – Сега ще се обадя във Варна на един познат! Той ще прати бус за берковската духова музика! Музикантите ще дойдат при нас вечерта и ще свирят тъй, че душата ти ще иде в рая! Съгласен ли си?
- Разбира се! Действай, приятелю! Цял живот ще ти бъда задължен за това и всичко хубаво, след като те срещнах на този див плаж!
Позвъних на един колега по музика, който познаваше бащата на шефа, на берковската духова музика. След десетина минути всичко беше уредено и трябваше просто да изчакаме няколко часа, да пристигнат музикантите. Продължихме да се къпем в морето, да се гоним по плажа, а най-щастлив от тази игра изглеждаше синът ми. Вече притъмняваше, когато един микробус изви по брега и шофьорът му запита:
- Абе, тук някъде трябва да се намират едни италианци! Заръчали са нашият оркестър, а не знаем как да ги намерим!
- Пристигнали сте на правилното място! – отвърнах аз – Слизайте и се пригответе за голяма веселба! Италианци намериха изчезналият си син и сега искат да празнуват! Представете се на ниво, момчета! Хората го заслужават!
От буса слязоха десетина музиканта, задно с инструментите си. Спогледаха се, побутнаха се и подкараха едно игриво парче. Възпитаният, деликатен Луиджи изкрещя от радост и хукна към джипа си. Запали и отпраши нанякъде. Ние стояхме и се наслаждавахме на изпълнението на музикантите. След половин час италианецът докара безброй кутии с мезета, вино и десерти. Момчетата оставиха духовите инструменти и отдадоха заслуженото на вкусната храна. Когато останаха повече празни, отколкото пълни бутилки с вино, музикантите се взеха в ръце и засвириха с кеф. Виждаше се, че го правят с желание и настроение, а не по задължение. Всички се веселихме на воля и Чочо заспа, уморен от емоции и игра по никое време. Взех го на ръце и го сложих в палатката да спи. На плажа Луиджи танцуваше сам и ми напомни за Зорба – Гърка с непринуденият си танц. Погледнах за Франка и я видях на брега на морето, потопила крака във водата. В тъмнината приведената и фигурка изглеждаше нежна и беззащитна. Приближих до нея, а тя ме видя и стана. Хвана ме за ръка и ме поведе по плажа. Вървяхме толкова дълго, че вече не чувахме музикантите. В един момент Франка спря, обърна се и обви ръце край врата ми. Целувахме се до тогава, до когато вече не издържахме и се затъркаляхме един върху друг на пясъка. Нощта ни погълна и не знам колко пъти се любихме с тая огнена жена. На зазоряване дойдох на себе си и седнах на пясъка.
- Трябва да ида при детето си, Франка! Оставих го сам, още преди да се стъмни!
Тя също стана, хвана ме за ръката и побягнахме към палатката. На поляната се бяха натъркаляли музикантите, които спяха и хъркаха съвсем не музикално. Луиджи спеше седнал и облегнат на предното колело на джипа си. Надникнах през отвора на палатката и въздъхнах облекчено. Синът ми се бе отвил и спеше с отворена уста. Погледнах към Франка и я погалих по лицето. Тя залепи устни върху моите. След целувката отидох до ръба на брега и след като тя ме последва, я погледнах сериозно:
- Франка, това бе за пръв и последен път!Днес си тръгваш и повече няма да се видим! Запази спомена за тая невероятна нощ, като едно от най-истинските преживявания в живота си! Аз ще направя същото! Благодарен съм, че те срещнах и докоснах...! Радвай се на живота, защото е твърде кратък, любима моя!
Тя не каза нищо. Притрепери с очи, от които закапаха сълзи, докосна ме с ръка и се обърна. Приближи до Луиджи и го събуди. Нареди му нещо и двамата се качиха в джипа. На тръгване Франка ме изгледа с толкова широко отворени очи, че едва не ме погълна. Стоях на брега и се чудех истина ли бе всичко, което се бе случило последните два дни. Един по един музикантите започнаха да се събуждат. Разсънили се, след малко се качиха на буса, но преди да тръгнат изсвириха песента за „мома Румена". Помахах им за сбогуване и седнах под чадъра. Брегът вече не ми изглеждаше толкова очарователен. Останах със сина си и самотата ме хвана за гърлото. Толкова интензивно бяха минали последните часове, че сега ми се струваше, че все едно съм в безтегловност. Телефона ми иззвъня и отсреща вместо поздрав, Ели побърза да разбере:
- Спа ли вече с италианката?
- Да! – не намерих причина да не призная.
- Тогава върни детето в къщи, а ти върви с нея! Свободен си да правиш всичко, което пожелаеш!
Затворих телефона и се загледах в морето. Вятърът все така къдреше върховете на вълните и сякаш нищо не се бе променило наоколо. Обаче знаех, че моят свят се е обърнал с главата надолу, защото нищо вече не бе както преди. Започнах да събирам вещи и дрехи, за да се прибираме у дома. Чочо се събуди и тихо помоли:
- Тате! Жаден съм! Ще ми дадеш ли водичка?
Сухо преглътнах и подадох на сина си малка бутилка с минерална вода. Той жадно отпи и ми я върна:
- Благодаря, тате! Ти си най-добрият тати на света!