Татяна Чернавина (1890-?) е руски изкуствовед. Родена е в семейството на професор по ботаника от Томския университет. Получава образованието си в Москва и Сорбоната. До революцията се занимава с преподавателска дейност. След това работи по възстановяването на дворците-музеи в Павловск, в хранилищата на Ораненбаумския и Петерхофския дворец. Съпруга на известния професор по ихтиология Владимир Чернавин (1887-1949г.). В спомените си, издадени през 1934 година в Париж описва нерадостната съдба на семейството си и осъщественото две години по-рано бягство от ГУЛАГ. Откъси от тези спомени може да прочетете по-долу.
„Тази честна, откровена и трогателна книга трябва да предизвика нескрит интерес в Русия, тъй като представлява изключителен документ за живота в страната през 30-те години на 20-ти век.
По своята същност тя е автобиографично описание на преживяното от майка ми от началото на революцията - до бягството във Финландия. Татяна Чернавина разкрива интимната картина от живота на руската интелигенция, продължила да живее и твори в изключително трудните десетилетия на съветска власт.“
„От детството си всички ние се учехме, за да придобием онази култура, необходима само за нас , но и за страната ни, на която се стремяхме да служим, и да се трудим. Никой от нас не посрещна враждебно революцията и мнозина продължиха да служат въодушевено на новия строй. И болшинството от нас изпитаха общата за всички участ- не само глад, когато нямаше с какво да нахраниш детето си, гражданската война, когато нямаше къде да се скриеш от куршумите, но и затворите и заточението. Разбира се, след като специалистите, с чиито ръце са създадени всички достижения преди революцията бяха определени за „саботьори“, то нас - беззащитните ни превърнаха в „жени на саботьори“. Простата логика се състои в това, че ако искаш да ликвидираш интелигенцията като „класа“, трябва да се унищожат не само мъжете, но и жените работили с тях. Нашият път на безмилостно и жестоко унищожение беше общ. Започналият преди три години терор още не е свършил. Не зная кой още може да оцелее. Зная само че независимо дали бяхме на свобода, или в затвора, ние искахме само едно - да разкажем какъв път сме извървели към свободата, в страна, която мнозина считаха за страна на бъдещото щастливо човечество… Въобще не се страхувах от революцията. Израснах в семейство на професори с либерални възгледи и бях убедена, че революцията може да даде онази свобода на мисълта и действията, докато физическите затруднения все могат да се преживеят. Въобще не ми идваше на ум, че аз и съпругът ми - културни хора, няма да можем да изкараме толкова за да преживяваме. Но първото нещо, с което се събудих след раждането на сина ми беше гладът. Дори се срамувах колко дразнещо и безсмислено е подобно усещане. Парите едва стигнаха да се разплатим с докторите. Всичките ми сметки бяха свързани с крупна сума, която трябваше да взема от издателството, но то неочаквано беше ликвидирано и останах без заработваните от мен пари. Мъжът ми започна втора работа, а аз се върнах към преподаването. Тъй като цените постоянно растяха, парите ни стигаха едва за половин месец... И какво бихме могли да вземем освен 200-те грама хляб, каквато беше дажбата. Някои зеленчуци, като ряпа и цвекло. Картофите бяха рядкост, микроскопично количество масло за супа,.месото и рибата бяха недостъпен разкош. Съвсем не си представях по-рано колко трудно беше осигуряването на храна и каква нужда имахме от нея… Около града има села, там има крави и мляко. На гарите обаче вардят въоръжени отряди, които конфискуват млякото, за да принудят жените да го продават на правителствени организации срещу хартийки, срещу които пък нищо не можеше да се купи. Те стояха на село и искаха от всички преминаващи край тях всичко което си поискат - дрехи, одеяла, възглавници, часовници, картини и дори рояли. Селото никак не ме съблазняваше, тъй като бяхме в началото на семейния ни живот. Често се смеехме, че вкъщи нямаме достатъчно „домашни любимци“. Имахме само четири стола за три стаи. Лежах, мислех какво би се случило, ако мъжът ми не получи работата в Института по агрономия и препрочитах писмото на майка ми. „При нас както и при вас положението с храните не бе добро“, пишеше тя. „Сестра ти работи толкова, че понякога излиза в девет сутринта и се връща у дома в 11 през нощта. Работим в две лаборатории и четем лекции в два университета. Научих се да готвя практически от нищо.„ Пишеше, че всичко било вкусно, но си мисля че оставаше недохранена. „Освен супа с картофи и зърнени култури друго не мога да направя. Фунт масло трябваше да купувам за месец. Захар също взимах по фунт - рядко два. Пия чай със захарин, защото иначе не би приличало на нищо. По навик пия чай, но това отдавна не прилича на чай, а на някаква овесена вода….“
„Дойде зимата. Гладът продължаваше. Недохранването и липсата на храна създаваше въобще едно съчетание на слабост и безразличие. Трудно е да се каже дали обядвахме или не, тъй като никога не бяхме сити. Храната, която трябваше да вземем от обществения стол се състоеше от водниста супа с кускус и по-рядко парче риба. Храната беше толкова отвратителна, че ако имах възможност не бих яла нищо. През пролетта нямахме нови випуски в училище, тъй като най-големите ги взимаха в Червената армия. Останах почти без работа, тъй като никога не бях учила по-малките деца… Зимата гладна, студена и тъмна беше ужасна. Трябваше да останем да живеем в една стая в Павловск, тъй като тук бе по-лесно да се намерят дърва. Съществуването на хората беше сведено до такава степен, че едва ли беше познато и на пещерния човек. Той за разлика от нас беше свикнал да преживява само с толкова, че да не умре от глад или от студ. Ние интелектуалците, които трябваше да работим в трудни условия, бяхме безсилни срещу това. Човек с окъсано палто, с обувки съшити от стар килим се топлеше до желязна печка, гледайки нервно с бягащ от глад поглед, често беше не друг, а някой професор или академик. Жените не изглеждаха по-добре. Децата бяха изтощени до последно. Знаех за едно дете на две-три години, което разбираше какво е глад и се научи да не изяжда всичко. Криеше остатъците под шкафа, в играчките или под килима. Не винаги ги намираше, плачеше, но не откриваше на никого тайната си. Оказваше се, че четиригодишното му братче намираше и изяждаше запасите му. Благодарение на млякото, което получаваше баща му в Аграрния институт, детето ми беше сито. Ние обаче бяхме изгладнели. Аз бързо развивах порок на сърцето, а мъжът ми туберкулоза. Пролетта през април, когато всичко, което можеше да бъде продадено, беше продадено, пробвах да работя за Държавното издателство за световна литература. Обърнах се за съдействие към единствения човек, който имаше връзки в издателството - Гржебин. Това издателство единствено плащаше на време, докато предишните плащаха с такова закъснение, че веднъж за превода на голяма повест на Балзак получих толкова, колкото да ми стигне за два фунта бял хляб. „Мога да ви поръчам интересна, но доста спешна работа“, каза ми същият човек. За месец трябваше да напиша книга от 280 000 символа, която после трябваше да се издаде в Берлин. “Уверен ли сте че ще се справя?“, попитах аз. „Да, за всеки случай ми донесете първата глава за проверка“, отвърна той. Разделихме се. Не посмях да му кажа, че имам нужда от аванс. Нямаше как да работя така изгладняла. Реших да пиша по 60 000 символа дневно и да приключа пробната глава за пет дни. Ако бъде одобрена, тогава щях да поискам аванс. За щастие вечерите вече бяха станали по-дълги, разсъмваше се рано. Зимата стояхме на лампа с керосин, която даваше по-малко светлина от обикновените лампи. Отстъпвайки, червеноармейците бяха разбили електрическата станция и тя не можеше да се възстанови цяла година. Работех толкова упорито, че написах текста без никакви корекции и след пет дни представих пробната глава. Редакторът ми каза няколко приятни думи, но се извини, че не бил оформил договора. Така останах без аванс. Писах още три седмици. Два пъти ходих до издателството, за да не задържам редакторската работа. Не посмях да кажа обаче най-простото нещо, че все още нямам нито договор, нито аванс и съм в края на силите си. Но не помня някога да съм работила с подобна лекота. Работата беше свършена за по-малко от месец и последната глава можеше да я дам в издателството. Двеста пъти си повтарях, че утре вече трябва да получа пари и без пари няма да се върна. В къщи нямаше нищо друго, освен една чаена лъжица зърно. За всеки случай репетирах какво трябва да кажа, че да се добера до парите. Звучи глупаво, не зная как това се свързва с руската интелигенция, но рядко сред нея имаше някой който да разчита на сигурни средства. На другия ден станах в шест за да отида с първия влак, за да не изпусна главния редактор, а и след 8 часа всички влакове бяха вече пълни. На масата имаше филия хляб. Обещах на съпруга ми, че ще я изям преди да тръгна. Не я изядох защото знам,.че той щеше да гладува цял ден… Настроението ми беше леко и приповдигнато сякаш беше пролет. Беше ми приятно да отида до празния влак, да се разхождам по празните улици на Петроград. Нямаше трамваи, магазините бяха заключени, но намиращите се до опустелите къщи стари сгради стояха величествени и прекрасни… Застанах пред редактора, но той ми се извини, че още не бил оформил работата ми. Утре щели да имат заседание и тогава щял да говори с Гржебин. Но този път вече му казах онова, което вече двадесет пъти премислях. Попитах го не мога ли сама да говоря с Гржебин. „Боя се че е станало недоразумение и че той ще ви плати по-малко от очакваното, каза той. Отвърнах му , че сама ще пробвам да говоря с него, за да разбера какво мисли за работата ми… Усещах, че постоянството ми може и да е нетактично, но казах, че утре вече няма да имаме какво да ядем. Човекът беше доста мил, знаеше ме едва ли не от детинство, започна да се притеснява и стана още по-лошо. Даде ми бележка и ме предупреди, че Гржебин ще дойде едва след обяд. Беше осем и половина. Къде щях да се дена?… Излязох бавно и тръгнах по поречието на Нева. Реката беше пълноводна. Петропавловската крепост стоеше величествено със своите върхове... Седнах на една пейка и реших да не се движа до появата на първите слънчеви лъчи. На слънце можех да седя толкова спокойно, колкото можех да лежа в постелята си… Времето вървеше бързо, макар че трябваше да седя на пейката в продължение на четири часа. Събирайки сили в указаното време бавно тръгнах към редакцията.
Превод: Мартин Иванов