Тъмно, студено, неугледно и неуютно. Такава е атмосферата във всички вагони. Дотолкова е тъмно, че се налага да си търсиш мястото използвайки фенерчето на мобилния си. В такива случаи си казваш, добре че както излиза, номерацията във влака е такава, че мястото е практически неоткриваемо. Докато не идва една кондукторка, и нещо ръчка отваря... и О светлина! И казва: "абе, там някъде трябва да е". Оказва се, че превозвача от недоимък е започнал да дава като запазени и странично разположените места в общите вагони, които по принцип са без номерация.

В Германия съм виждал на тези места пътниците да оставят велосипедите си, тъй като седалките са сгъваеми и ако никой не ги използва освобождават доста място. Да не говорим, че там във влаковете сигурно и свободен достъп до интернет има. Това в нашето БДЖ обаче скоро няма как да стане. Слушам новините, пак някои са тръгнали нещо да откриват и ленти да режат. Навлизаме в Дефилето и слушайки една постановка на радиотеатъра чувам фразата „да не бяхме само в тази скапана държава". Мисля си, че за театъра на абсурдите свършване няма. Затварям таблета и се опитвам да потъна в царството на сънищата и да забравя поне за малко за тях. До следващия.