Майката на писателя Василий Гросман - Екатерина Зайвелевна Витис, е разстреляна заедно с други евреи на 15 септември 1941 година в Романовка. Тежко болна от костна туберкулоза, тя се предвижвала на патерици до лобното си място. Малко преди смъртта си пише последното си писмо до своя син - разтърсващо свидетелство за събития, които никога не трябва да се забравят.
„Витя, аз съм уверена, че писмото ми ще достигне до теб. Макар да съм зад фронтовата линия и бодливата ограда на еврейското гето. Твоят отговор никога няма да получа, защото няма да оцелея. Исках да знаеш за последните ми дни, и с подобна мисъл би ми било по-леко да напусна този свят. На хората Витя им е трудно да разберат настоящето... На 7 юли германците влязоха в града. В градската градина радиото предаде последната си емисия. След като приехме болните в поликлиниката, излязох, за да послушам. Говорителката четеше на украински някаква статия за боевете. Чух откъслечна стрелба, а след това през градината пробягаха хора. Тръгнах към дома, и се учудих, че съм пропуснала сигнала за тревога. И изведнъж видях танк, а някой извика:"Германците са пробили!" . Казах: "Не сейте паника. Накрая отидох до секретаря на градския съвет за да го попитам за заминаването. Той се разсърди: "За това е рано да се говори, ние дори списъци не сме съставили"... С една дума това бяха германците. През цялата нощ съседите ходеха един при друг, всички бяха спокойни, малките деца и аз също. Реших, че това, което ще е за другите, ще е и за мен. В началото се ужасих, когато си помислих, че повече няма да те видя, и поисках още веднъж да те погледна, да те целуна по челото и очите. А после си помислих, колко е добре, че за щастие си в безопасност. Преди да се съмне заспах, и когато се събудих почувствах ужасна тъга. Бях в моята стая, в моето легло, но се чувствах сякаш съм на чуждо място захвърлена и сама. Тази сутрин ми напомниха забравеното в дългите години на съветска власт, че съм еврейка. Германците идваха на камиони викайки „Juden kaputt!". А по-късно за това ми напомниха и някои мои съседи. Жената на портиера стоеше под прозореца ми и говореше на съседката: "Слава Богу! Идва краят на евреите." Къде е? Нейният син е женен за еврейка, а старицата беше ходила на гости при него. Разказваше ми за внуците. Съседката ми е вдовица, а дъщеричката й е на 6 години. Анушка с прекрасни сини очи. Писах ти за нея когато тя дойде при мен и ми каза: "АннаСимеоновна, ще Ви помоля до вечерта да приберете вещите си от стаята, тъй като ще се пренеса в нея". „Добре, тогава аз ще дойда в твоята"- казах й аз. „Не, вие ще се преместите в кухнята." Аз се отказах от нея, там няма нито прозорец, нито печка. Тръгнах към поликлиниката, а когато се върнах, се оказа, че вратата на стаята ми беше разбита. Вещите ми бяха свалени в килера. Съседката ми каза: "Оставих дивана за себе си, той така или иначе няма да се побере в новата ви стая". Удивителното е, че тя беше завършила техникум, а нейният съпруг бе хубав и тих човек - счетоводител в Укопспилк. „Вие сте извън закона", ми каза тя с такъв тон, сякаш и прилягаха подобни думи. А дъщеря й Аленушка седя при мен цялата вечер, разказвах й приказки. Това бе новият ми дом, тя не искаше да си легне, и майка й я отнесе на ръце. И тогава Витя, нашата поликлиника отново започна да работи. Мен и още един лекар евреин ни уволниха. Помолих да ми платят за изработеното време, а новият главен завеждащ лекар ми каза: "На вас нека Сталин ви плати за изработеното по време на съветската власт. Изпратете му писмо в Москва". Санитарката Маруся ме прегърна тихо, шепнейки ми: "Боже Господи, какво ще стане с вас, с всички вас...". Доктор Ткачев също ми подаде ръка. Не знаех кое е по-трудно – злорадството, или жалостивите погледи на една умираща крастава котка. Не мислех , че всичко това щеше да ми дойде до главата.
Бяха ме изумили много хора, и не само мрачните, озлобените, неграмотните. Ето например възрастният педагог - 75 годишен пенсионер. Той винаги питаше за теб, молеше ме да те поздравя, и казваше за теб: "Той е нашата гордост". А ето през тези проклети дни, срещайки ме, дори не искаше да ме погледне. По-късно ми казваха, че на събранията в комендатурата говорел: "Въздухът ще се изчисти и вече няма да мирише на чесън". Защо да го прави - в действителност тези думи не му прилягат. И на тези събрания колко клевети за евреите бяха изговорени... Но Витка, разбира се не всички отидоха на тези събрания. Мнозина се отказаха. И знаеш ли, в съзнанието ми антисемитизмът още от царски времена е свързан с разни патриоти от организацията „Архангел Михаил". А сега видях, че всички онези, които сега призовават за освобождаване на Русия от евреите се унижават пред германците, те са жалки, лакейничат и са готови да продадат Русия за 30 германски сребърника. А хората от предградията ходеха да грабят квартирите, одеялата, дрехите. Такива може би убиваха лекарите по време на холерните бунтове. А има и слабоумни, които са готови да извършат всякакви глупости, само, за да не ги заподозрат, че не одобряват действията на властите. Към мен бързо се приближават запознати с последните новини, а погледът им на всички е такъв безумен. Хората са като в делириум. Появи се един странен израз „прикрити вещи". Изглежда, че съседът е надежден. Прикритите вещи ми напомнят за една игра. Скоро обявиха за преселване на евреите, и ни разрешиха да вземем със себе си 15 килограма вещи. На стените на къщите висяха надписи: "Всички евреи се приканват да се преселят в старата част на града, не по-късно от 6 часа вечерта на 15 юли 1941 година. За тези, които откажеха - разстрел". Е, Витя, събрах и аз нещата си. Взех си възглавницата, малко бельо и чашката, която ти ми беше подарил, лъжица, нож и две тарелки. Много ли му трябва на човек? Взех няколко медицински инструмента, както и твоите писма, снимките ти и тези на покойната ми майка, с чичо Давид, и тези, на които си с татко ти, едно томче на Пушкин „Letters de Mon moulin" и на Мопасан, където има „One view" речник, взех Чехов със „Скучната история" и „Архиерей". Така се оказа, че съм запълнила целия кош. Колко писма ти написах под този покрив, колко часове съм плакала, а сега мога да ти кажа за самотата си. Простих се с дома, с градината и после постоях за малко под едно дърво и се сбогувах със съседите. Някои хора са странно устроени. Две съседки започнаха да спорят пред мен кой ще вземе стола, кой писалището. Започнах да се прощавам с тях, а те заплакаха. Помолих съседите Бисанко, ако дойдеш да ме търсиш, след войната, да ти разкажат по-подробно, и те ми обещаха. Докосна ме домашната кучка Тобик, която особено последната вечер ми се радваше. Ако дойдеш, я нахрани заради доброто й отношение към старата еврейка. Когато се готвех за път, си мислех как ще отида с целия кош до Стария град. Тогава, неочаквано дойде старият ми пациент Щукин - мрачен и както си спомням корав човек. Той се нае да пренесе вещите ми и ми даде 300 рубли. Каза ми, че веднъж седмично ще ми носи хляб до оградата. Той работи в типографията. Не го взели на фронта заради заболяване на очите. До войната се лекуваше при мен, и ако трябваше да изброявам отзивчивите хора с чиста душа, бих изброила десетки имена, но не и неговото. Знаеш ли Витка, след идването му отново се почувствах човек, значи към мен не само домашната кучка можеше да се отнася човешки. Той ми каза, че в градската топография дошла заповед, с която временно се забранявало на евреите да ходят по тротоарите. Те трябвало да носят жълт знак под формата на звезда с шест лъча. Евреите нямали право да ползват транспорт, да ходят на баня, да посещават амбулатория, да ходят на кино. Забранявало им се да купуват масло, яйца, мляко, ягоди, месо, бял хляб и всички зеленчуци с изключение на картофите. Можели да пазаруват след 18 часа, когато селяните вече си тръгвали от пазара. Старият град ще бъде заграден с бодлива тел, и изходът от него се забранявал с изключение на отиване под конвой на принудителен труд. Ако в някой руски дом откриели евреин, хазяинът отивал на разстрел, както и при укриване на партизанин. Тъстът на Щукин, възрастен селянин дойде от съседното село Чуднова, и видял със собствените си очи, че всички местни евреи с вързопи и куфари били прогонени в гората, откъдето цял ден се чували изстрели и диви крясъци. Нито един човек не се върнал. А немците разквартирувани при него, дошли късно вечерта пияни, като пили още повече до сутринта. Пеели и делели по между си пръстени, гривни и брошки. Не зная, дали това е произвол, или предвестник на това, което ни чака и нас?
Колко печален бе моя път сине към средновековното гето. Вървях през града, в който съм работила 20 години. Отначало вървяхме по пустинната Свечая, но когато излязохме на Николская, видях стотици хора да вървят към това проклето гето. Улицата беше побеляла от вързопи и възглавници. На одеяло носеха парализирания баща на доктор Маргулис. Млад мъж носеше на ръце старица, а зад тях вървели жена и деца, натоварени с вързопи. Шефът на хранителния магазин Гордон, дебелак, който дишаше трудно, вървеше облечен в палто с кожена яка, а от лицето му течеше пот. Порази ме млад човек, той вървеше без никакъв багаж. Вдигнал глава, пред себе си държеше разтворена книга, а лицето му бе спокойно и надменно. Но колко сред тях бяха безумни и пълни с ужас. Вървяхме по пътя, а на тротоара стояха хора и гледаха. Известно време вървях със семейството на Маргулис, и слушах въздишките на съчувстващите жени. А на Гордон и неговото зимно палто се смееха, макар, че повярвайте ми той беше ужасен, а не смешен. Видях много познати лица. Някои леко ми кимаха и се прощаваха, други се обръщаха. Мисля, че в тази тълпа не видях равнодушни погледи, имаше любопитни и безжалостни, но няколко пъти видях и разплакани очи. Погледнах две тълпи - евреи в палта и шапки, жени в топли шалове, а другата тълпа беше на тротоара - облечена в летни дрехи, светли блузи, мъже без якета, някои от тях в цветни ризи. Струваше ми се, че за евреите, идващи по улицата дори и слънцето беше отказало да свети - те вървят сред декемврийската зимна нощ. На входа на гетото се простих със спътника си, а той ми показа място в оградата, където щяхме да се срещаме. Знаеш ли Витка, какво изпитах веднъж край телената ограда? Мисля, че изпитах ужас, но представи си зад тези огради, сякаш за добитък, почувствах една лекота на душата Не мисли, че това е защото имам робска душа. Не! Около мен бяха хора с еднаква съдба, и в гетото аз не трябваше да вървя като кон по пътя. Нямаше злобни погледи, а срещах погледи на познати хора, които не ме отминаваха щом се срещнехме. В тази кошара всички носехме печат, поставен ни от фашистите, и затова той не можеше да изгори така лесно душата ми. Тук се почувствах не като безправно животно, а като нещастен човек. От това ми стана по-леко. Заселих се заедно с доктортерапевта Шперлинг в къща с две малки стаички. Той имаше две големи дъщери и едно момченце на 12 години. Дълго гледах тъничкото му лице и големите му тъжни очи. Казваха му Юра, а аз веднъж-дваж го нарекох Витя, а той ме поправяше: "Аз съм Юра, а не Витя". Колко различни по характер са хората! Шперлинг, със своите 58 години и половина, беше пълен с енергия. Той се беше сдобил с матраци, керосин и дърва за огрев. През нощта внесохме в къщата торба с брашно и половин торба с боб. Той се радваше на всеки свой успех като малко дете. Вчера той опъна черги. Нищо, ще преживеем, повтаряше той на глас. Важното беше да се запасим с продукти и дърва. Каза ми, че в гетото трябва да се направи училище. Предложи ми дори да давам уроци по френски език на Юра, като на урок щеше да ми плаща по тарелка супа. Съгласих се. Жената на Шперлинг, пълната Фани въздъхна: "Всичко свърши, ние загинахме". Но в същото време следеше дали нейната по-голяма дъщеря Люба, добро и мило създание, нямаше да даде на някого шепа боб или парче хляб. А малката Аня - любимка на майка си, арогантна, мнителна и стисната, беше истинско изчадие адово. Крещеше на баща си и сестра си. Беше дошла да посети Москва преди войната, и там остана. Тези, които говореха за богатствата на евреите, и че винаги са имали запаси за черни дни, нека погледнат в нашия Стар град. Ето, че и той дойде - черният ден, и по-черни от него нямаше. Той не беше населен само с хора с по 15 килограма багаж, а в него отдавна живееха майстори, старци, работници и медицински сестри. Живееха и продължаваха да живеят в една ужасна теснотия. Как се хранят! Трябваше да видиш тези полуразрушени, вкопани в земята къщички. Тук аз виждам много лоши хора - жадни, страхливи и хитри - дори готови на предателство. Има тук един страшен човек - Алщайн, попаднал сред нас от някакъв полски град. Носи превръзка на ръката си, и ходи заедно с немците по време на обиски, участва в разпити и пиянства заедно с украинските полицаи. Те го изпращат по домовете да взима водка, пари и продукти. Видях го един два пъти - висок, красив в кремава военна униформа и дори със жълта звезда, пришита към сакото му, която изглеждаше като жълта хризантема. Но аз искам да ти кажа и за други. Никога не съм се чувствала като еврейка. От детството съм израснала сред руснаци, и повече от всичко обичам Пушкин, Чехов и пиесата, на която плаках заедно с всички зрители в залата на руските земски лекари- „Вуйчо Ваньо" на Станиславски. И веднъж Витя, когато бях на 14 години, семейството ми поиска да емигрираме в Южна Америка. И казах на баща ми: "Няма да отида никъде извън Русия, по-добре да се удавя." И не заминах. А сега, в тези ужасни дни сърцето ми се напълни с майчинска нежност към еврейския народ. По-рано не познавах тази любов. Тя ми напомня за обичта ми към теб, мили синко. Ходя при болните у дома им. В малката стаичка бяха натикани десетки полу- слепи старци, деца, бременни жени. Привикнах към човешките очи в търсене на симптомите на болестите - глаукома и катаракта. Сега не бих могла да гледам хората в очите така, в тях сега виждам страданието им. Добри хора Витя! Печални и добри, усмихващи се и обречени, победени и насилени, и в същото време тържествуващи над насилието. Силна душа Витя! Ако ти бе слушал с какво внимание възрастните мъже и жени ме разпитваха за теб. Как сърдечно ме утешаваха хора, на които за нищо не се жалвах, хора чието положение бе много по-тежко от моето. Понякога си мисля, че не аз ходя при болните, а че добрият народен доктор лекува моята душа. А как трогателно ми дават по парче хляб и глава лук за лечението. Повярвай Витка, това не е такса за посещението ми. Когато един възрастен работник ми подава ръка, сложи в торбичката ми две-три картофчета, и казва:"Е, е докторе, моля Ви", на мен ми се насълзяват очите. Каква е тази чиста бащинска доброта, не мога да ти опиша. Не бих искала да те успокоявам, че тогава съм живяла спокойно. Чудиш се как сърцето ми още не се е пръснало от болка. Но не се измъчвай с мисли, че през цялото време съм гладувала, за всичкото това време нито веднъж не съм била гладна. Какво ще ти кажат хората, Витя? Хората - лоши и добри ме удивляват. Те са необикновено различни, въпреки че всички имат една и съща съдба. Но представи си, ако по време на буря повечето се опитват да се скрият от дъжда, това още не означава, че всички хора са еднакви. Да, и всеки се крие от дъжда по своему... Доктор Шперлинг е уверен, че преследването на евреите ще трае само по време на войната. Такива като него не са малко, и аз виждам, че колкото повече са оптимистите, толкова по-малко са егоистите. Ако например на обяд дойдат някои като Аня и Фани Борисовна, те крият храната. Към мен семейството на Шперлинг се отнася добре, още повече, че им нося повече продукти отколкото потребявам. Но аз реших да си тръгна от тях, защото са ми неприятни. Гледам да стоя настрана. Колкото повече мъка има в един човек, колкото по-малко се надява да оцелее, толкова по-широко, по-добре, и по-хубаво му е. Бедните калайджии и шивачи са обречени на гибел, и само много благородните, хитри и широки, които са успели да скрият някакви хранителни продукти ще оцелеят. Младичките учителки, старият преподавател и шахматист Шпилберг, тихата библиотекарка, инженер Рейвич, който е като малко дете, но мечтае да въоръжи цялото гето със самоделни гранати - що за чудни, непрактически, мили, тъжни и добри хора. Тук виждам, че надеждата почти никога не е свързана с разума, тя е безсмислена, мисля, че тя е родена от инстинкта. Хората Витка, живеят така, като че пред тях има дълги години. Невъзможно е да се разбере глупаво или умно е това, то си е просто така. И а се подчиних на този закон. Тук дойдоха две жени от някъде и ми разказаха това, което ми каза един приятел. Германците в региона унищожават всички евреи, без да щадят децата и старците. Идват на камиони заедно с полицаите, и събират няколко десетки от работата на полето, копаят ровове, а след два-три дни германците гонят еврейското население към тези ровове и всички ги разстрелват поголовно. Навсякъде в местата около градовете ни никнеха тези еврейски надгробни могили. В съседния дом живее една девойка от Полша. Тя разказва, че там убийствата вървят постоянно, заличават евреите всички до един, и те са останали само в няколко гета - във Варшава, Лотц и Радом. И когато премислих всичко това, ми стана съвършено ясно за какво са ни събрали тук, не за да ни запазят подобно на зубрите в Беловежкия лес, а за клане. По план и нашият ред щеше да дойде след седмица две. Но представи си, разбирайки това, аз продължавах да лекувам болните говорейки им: "Ако системно промивате с лекарства очите си, то ще оздравеете след две-три седмици." Наблюдавах, на кой след около половин година можеше да се премахне пердето на окото. Давах уроци по френски език на Юра, и се огорчавах от неправилното му произношение. А тук германците влязоха в театъра, часовоите грабят, развличайки се стреляха по децата през телената ограда, и още нови, и нови хора потвърждават, че съдбата ни може да се реши всеки ден.
Ето това се случва - хората продължават да живеят. При нас дори неотдавна имаше сватба. Раждат се десетки слухове. Ту задъхвайки се, съседът ни съобщава, че нашите са преминали в настъпление, и немците бягат, ту се появява слух, че съветското правителство и Чърчил са поставили ултиматум, и Хитлер е заповядал да не се убиват повече евреи. Ту съобщават, че евреите ще бъдат разменяни срещу германски военнопленници. Оказва се, че никъде няма толкова надежда, колкото в лагера. Светът е пълен със събития и целият им смисъл, или причина винаги са едни и същи - спасението на евреите. Какво богатство от надежди! А източникът на всички тези надежди е един - инстинктът за живот, съпротивляващ се без всякаква логика на ужасната необходимост всички да загинем без следа. И ето ,гледам и не вярвам дали всички ние вече не сме осъдени, и не чакаме нашата екзекуция?
Фризьори, обущари, шивачи, лекари, грънчари - всички работят. Беше открит дори малък родилен дом, вярно подобие на такъв дом. Съхне бяло пране, върви пералня, прави се обяд, децата тръгват на училище от 1 септември, а майките им разпитват учителите за оценките на децата. Старецът Шпилберг ми даде няколко книги през оградата. Аля Шперлинг от сутринта се занимава с физкултура, а преди да заспи си навива косата с ролки, искайки някакви парчета плат за лятото. И аз съм заета от сутрин до вечер - ходя при болните, давам уроци, плета, чистя, готвя се за зимата, подшивам с вата есенното палто. Слушам разказите за наказанията сполетели, евреите. Една позната жена – юрисконсулт, беше пребита до загуба на съзнание заради това, че купила патешко яйце на детето си. Момче, син на фармацевт, бедното беше простреляно, тъй като се опитало да се провре през оградата, за да вземе претърколилата се топка. А след това отново слухове, слухове, слухове. Днес германците отведоха 80 млади мъже на работа уж да копаят картофи, някои се радваха, че ще могат да донесат малко картофи на близките си. Но разбирам за какви картофи става въпрос.
Нощта в гетото - това е особено време Витя. Знаеш ли приятелю мой, винаги съм те учила да говориш истината, една майка винаги трябва да учи сина си да й казва истината. Но и майката трябва да казва истината на сина си. Не мисли Витка, че майка ти е силен човек. Аз съм слаба - страхувам се от болката и плашливо сядам на зъболекарския стол. Като дете се страхувах от гръмотевиците, боях се от тъмнината. Вече възрастна, се страхувам от болестите, от самотата, страхувам се, че ще се разболея и няма да мога да работя, ще ти бъда в тежест и ти ще го почувстваш. Страхувах се от войната. Сега, през нощта Витя, изпитвам ужас, от който се вледенява сърцето ми. Мен ме чака гибел. Иска ми се да те повикам на помощ. Някога ти идваше при мен да търсиш помощ. А сега в моментите на слабост на мен ми се иска да скрия главата си в скута ти, така че ти, който си умен и силен да я прикриеш и защитиш. Аз не само съм силна духом Витя, но и слаба. Какво мисля за самоубийството ли - но не зная дали слабост, сила или безсмислена надежда ме спира. Но достатъчно. Аз заспивам и сънувам. Често виждам покойната ми майка, разговарям с нея. Тази нощ в съня си видях Сашенка Шапочников от времето, когато живеехме заедно в Париж. Но теб нито веднъж не видях в съня си, но винаги мисля за теб - дори в моменти на огромно вълнение. Събуждам се изведнъж и си спомням, че на земята ни са германците, а аз съм прокажена, и ми се струва че не се събуждам, а напротив - заспивам и сънувам. Но минават няколко минути, и чувам Аня да спори с Люба чий ред е да отиде до кладенеца, слушам разговори, че миналата нощ на съседната улица германците потрошили главата на един старец. При мен дойде една позната, студентка в педагогическия техникум, и ме повика да отида при болен. Оказа се, че тя крие лейтенант с ангелски очи, ранен в рамото. Милият измъчен юноша с окаяна реч от Поволжието. Промъкнал се през нощта през една пролука и намерил подслон в гетото. Очите му се оказаха малко възпалени, успях да спра гнойния процес. Той разказваше дълго за боевете, за бягството на нашите войски, като ме накара да изпадна в меланхолично настроение. Искаше да си почине и да продължи към линията на фронта. С него щяха да тръгнат няколко младежи, един от които беше мой ученик. Ох, Витка само ако можех да тръгна с тях! Така се радвах да помогна на този човек, че ми се стори, че и аз сега участвам във войната срещу фашистите. Донесоха му картофи, хляб и боб, а една възрастна жена му даде вълнени чорапи.
Днешният ден е изпълнен с драматизъм. В началото, чрез своя руска позната, Аля донесе паспорта на починало в болницата младо руско момиче. През нощта тя щеше да си тръгне. И днес узнахме от познат селянин, който минава през оградата в гетото, че евреите изпратени да копаят картофи, дълбаят големи ровове на четири версти от града в близост до летището по пътя за Романовка. Запомни това име Витя, там ще намериш братската могила, където ще лежи майка ти.
Даже Шпенглер разбра всичко, целия ден бе бледен и с треперещи устни ме питаше: "Има ли надежда да оставят живи специалистите?" Наистина разказват, че на някои места най-добрите шивачи, обущари и лекари няма да подлежат на екзекуция. И все пак, вечерта Шперлинг повика стария тенекеджия, и той му направи тайник в стената за брашно и сол. А заедно с Юра вечерта четохме Letters de mon moulin. Помниш ли, на глас четохме с теб любимия ми разказ Les vieux, спогледахме се и се разсмяхме с насълзени очи. След това дадох нов урок на Юра за утре. Така трябва. Но колко тягостно се чувствах, когато гледах печалното личице на моя ученик, пръстите му записващи в тетрадката дадените му за задача параграфи по граматика. И колко от тези деца с чудесни очи и къдрави тъмни коси, сред които може би имаше бъдещи математици, физици, професори по медицина и музиканти, или можеха да бъда поети. Гледам как сутрин бягат за училище не по детски, а сериозни с разширените си трагични очи. А понякога шумят наоколо, боричкат се смеейки се, и от това вместо да ми става леко на душата, ме обзема ужас. Казват, че децата са нашето бъдеще, но какво ще кажеш за тези деца? На тях не им е писано да станат музиканти, обущари и кроячи. Тази нощ ясно си представих как целият този шарен свят от брадати разтревожени бащи и ядосани жени, създателки на медени питки, гъши шии и светът на сватбените обичаи и поговорки, и съботните празници ще бъдат завинаги погребани. А след войната животът отново ще зашуми, но нас няма да ни има. Ние ще изчезнем, както изчезнаха ацтеките. Селянинът, който донесе новината за готвената могила разказа, че жена му непрекъснато плаче нощем. „Те шият и обувки и кожи, поправят часовници, могат да продават лекарства в аптеките... Какво ще стане когато ги убият всички?" И така ясно видях някой да излиза от развалините и да казва: "Помниш ли, тук някога живееха евреи, тенекеджията Борух. В съботната вечер неговата съпруга седяла на пейката, а пред нея играели деца." А друг събеседник казва: "А навън под тази стара круша обичайно седеше лекарката, чиято фамилия забравих. При нея някога си лекувах очите, след работа тя винаги сядаше там на платнения стол с книга в ръка." Така че, това е Витя. По ужасния полъх на минало по лицата, всички почувстваха че идва краят. Витка искам да ти кажа... не, не това. Витка, аз завършвам своето писмо и ще го отнеса към оградата, където ще го предам на своя приятел. Не е лесно да се прекъсне такова писмо, то е последният ми разговор с теб, и изпращайки го, окончателно ще си тръгна от теб, а ти никога няма да узнаеш за последните ми часове. Това е последното ни разделяне. Какво да ти кажа на прощаване преди окончателната ни раздяла? В тези дни, както и през целия живот ти си бил моята радост. Нощем се сещах за теб, за детските ти дрехи, първите ти книжки, спомнях си първото ти писмо и първият ти ден в училище. Всичко, всичко си спомних от първите ти дни на този свят, до последните вести от теб, телеграмата получена на 30 юни. Затворих очи, и ми се стори че ме пазиш от предстоящите ужаси. А когато се сетих какво произлиза наоколо, се зарадвах, че не си близо до мен и така ще избегнеш тази ужасна съдба.
Витя, аз винаги съм била самотна. В безсънните нощи плаках от мъка, без някой да знае за това. Утешавах се с това, че мога да ти разкажа за живота си. Да ти разкажа защо се разделихме с баща ти, и защо толкова дълги години живях сама. И често съм се удивявала Витка, че съм грешала, че съм го ревнувала безумно, и съм била както всички млади. Но съдбата ми е да завърша живота си сама, разделена от теб. Понякога съм мислела, че не трябва да живея далеч от теб, толкова много съм те обичала. Мислех си, че любовта ми дава право да остана с теб докато остарея. Понякога ми се струваше, че не бях длъжна да живея с теб. Толкова те обичах.
Е, ако... Бъди винаги щастлив, с тези, които обичаш, тези, които са около теб, и са ти по-близки от майка ти. Прости ми. От улицата се дочу плач на жена, ругатни на полицаи, и аз гледам тези страници, и ми се струва, че съм защитена от този страшен свят на пълни страдания. Как да приключа това писмо? Откъде да взема сили, синко? Дали с човешки думи може да се изрази любовта, която изпитвам към теб? Целувам те, целувам очите и челото ти, косите ти. Помни, че винаги - и в дни на щастие, и в дни на мъка, майчинската любов винаги ще бъде с теб. Нея никой не може да убие. Витка... това е последният ред от последното майчино писмо до теб. Живей, живей, живей вечно...
Мама, "
До края на живота си писателят Василий Гросман е писал писма на загиналата си майка. Неговият роман „Живот и съдба" е определян от мнозина като „Война и мир" на 20-ти век, както и заради прякото влияние на романа на Толстой върху автора, така и заради значението му. Основният извод на романа „Живот и съдба" е, че проявата на човечност по време на тоталитарния режим си остава най-висша ценност, въпреки натиска на системата.
Превод: Мартин Иванов
Източник: http://www.adme.ru/vdohnovenie/poslednee-pismo-materi-synu-676555/