Както във живота, така и в политиката има начало и край. Когато един политик е изчерпал кредита на доверие, даден му от хората, или се е провалил – поема отговорността и сам слиза от сцената т.е. приключва с политическата си кариера. Така поне се случва с представителите на политическата класа в страните с по устойчива демокрация. И най-пресните примери, които ми идват на ума са Никола Саркози във Франция и Норберт Рьотген в Германия. Първият обяви в драматична реч, непосредствено след като загуби битката с Оланд, че се оттегля от политиката. Вторият пък след тежкото поражение на германските консерватори в Северен Рейн Вестфалия напусна председателския пост в местните структури на ХДС
, а от завчера не е вече и федерален министър на околната среда. С какво ще се занимават си е тяхна работа. По-важното е, че след като са загубили имаха достойнството да се оттеглят. А какво се случва у нас? От две десетилетия насам /щото преди това знаем как беше/, все едни и същи политици се изявяват на родната сцена. Въртят сучат, правят нови формации, сменят си цветовете, но продължават да са в активната политика. Какво стана след президентските избори в България? Първанов вместо да се оттегли в пенсия, още след приключването на мандата си започна активно да търси мястото си под политическото слънце. Други като Станишевци, Костовци, Куневи, Борисовци, Цветанови все още са на сцената и очакват да видят, кой ще го огрее след изборите. Да не говорим пък след като минат те. Е, може би с оставката си Мартин Димитров опровергава тезата за политическото дълголетие на родните динозаври, но все пак той не би могъл да се възприема като динозавър, а и случващото се в една вече залязваща партия като СДС, едва ли интересува повече от 1-2% от населението. „Политическа отговорност” е термин непознат за родните динозаври. Такава естествено никой от управляващите не пое и след изборите в Кюстендил и по стар български обичай потърсиха вината в другите. След избори политиците ни или се крият под крилото на поредният отлюспил се от загубилите, но непримирими с поражението формации, или се упражняват в партиен инженеринг на наш гръб. А ние ще продължаваме да им гледаме мутрите и слушаме мантрите, поне докато не настъпи ледниковата епоха на родната политическа сцена. Както по всичко изглежда, това няма да е скоро. Причината за това е много проста - политическият им инженеринг е насочен не към създаването на млади и креативни кадри. А към обслужването на собствените им интереси. За това политическата ни сцена прилича все повече на един отблъскващ и отвратителен Джурасик парк. И докато в страни като Германия се водят дебати около измеренията на съвременната демокрация, за прозрачността в политиката и все по-активното участие на гражданите в нея, в нашенската действителност продължават безвкусните битки под мотото „Стани да седна”. Докато на Запад се появяват нови формации с млади лидери предлагащи креативни идеи за развитие на съвременното общество, у нас политиците продължават да се карат само и единствено за властта. Нали са в юрския период, а тогава както знаем са били времена на битки за оцеляване. Сега предстоят поредните битки - както вляво, така и вдясно. А на нас не ни остава друго, освен да се превърнем в зрители на поредния епизод в нашенския политически Джурасик парк. Добре дошли в киносалона уважаеми невинни зрители!
Photo: Изгубената България