„Никой не може да ме убеди, че тези хора умираха с думите „Хайл Хитлер" на уста. Умирайки, повечето не задаваха въпроси, но последната им дума бе „мама", или името на най-скъпият им човек, или просто вик за помощ"... Това е само част от писмото на един германски войник, включено в сборник с писма, издаден през 1950 година в Западна Германия. Повечето от тях са датирани между декември 1942-ра и януари 1943-та година. Тези писма никога не достигат до своя адресат.
Иззети са по заповед на Върховното командване на сухопътните войски на Третия райх. Използвани са за ... статистическото изследване „Наследството на фронта (в дадения случай в крепостта Сталинград)". Писмата били разпечатани и от тях били премахнати всички данни за написалите ги войници. Били сортирани според съдържанието им. Нацистките социолози ги разделили на пет групи на войници с:
- Положително настроение към войната - 2,1%
- Съмнение - 4,4%
- Разочарование и отричане на войната - 57,1%
- Опозиция - 3,4%
- Липса на собствено мнение или равнодушие - 33%
След обработка на информацията, нужна за статистиката, писмата останали в архива. Част от данните трябвало да бъдат използвани с пропагандна цел, но министърът на пропагандата Йозеф Гьобелс решил да не огласява пред германския народ тази информация.
„Войниците са писали писма, но те никога не достигнали до близките им, защото били използвани за „барометрично измерване" на трагедията на фронта." Така описал ситуацията през 1961 година германският журналист Клаус Фебер. Някои от тях били запазени и издадени след края на войната. След появата им през 60-те години мнозина ги смятали за фалшификати. Като аргумент се изтъквал „унифицираният стил" на повечето от тях. Германският философ Вилхем Байер, който също воюва при Сталинград смята, че сборникът с тези писма повтаря успеха на един по-ранен сборник от 1915 година с писма на загинали германски студенти по време на Първата световна война. Сборникът „Последните писма от Сталинград" е интересен и като инструмент за реконструиране на историческата памет. През 60-те и 70-те години отделни фрагменти от него се изучават в германските училища. Извън Германия сборникът се приема като „свидетелство за човешката душа".
Германски войник чисти оръжието си в пауза между боевете - есента на 1942
Ето някои фрагменти от тези писма
„Отново взех снимката ти, и дълго я гледах. Помня как в последната година на мира в прекрасната лятна вечер двамата се разхождахме в цветната ни градина до нашия дом. Когато се намерихме, у нас говореше гласът на сърцето, а по-късно гласът на любовта и щастието. Ние говорехме за себе си и за бъдещето пред нас като пъстър килим. И този килим вече го няма, нито лятната вечер, нито цветната алея. И ние вече няма да сме заедно. Вместо това килимът сега представлява едно безкрайно бяло поле. Повече няма лято, само зима. Вече за мен няма и бъдеще, а значи и за теб. Когато получиш това писмо, внимателно се ослушай, и може би ще чуеш гласа ми. Казват ни, че борбата ни е за Германия, но малцина вярват в това, че безсмислената саможертва ще е от полза за отечеството ни."
„Ако пиша сега, то е защото знам, че нищо няма да ми се случи. Няма да напиша името и адреса си, но ти все пак ще получиш това писмо..И дори да се досетиш кой го е написал, аз не бих могъл да съм още дълго време на по-безопасно място, отколкото в Сталинград."
„Да се бунтуваш срещу абсолютното, нищо не става. Ако може, щях да се разбунтувам. Разбира се направих всичко възможно да избегна тази клопка. Сега ми остават само два пътя - към небето, или към Сибир. По-добре е да се чака, иначе както казах друго не може да стане. Вкъщи някои се радват, че са успели да останат в креслата си, а във вестниците ще видиш високопарни слова в черни рамки. Те винаги ще прокламират, че трябва да имаме чест. Не се поддавай на тази идиотска суета. Толкова съм ядосан, че мога да смажа всеки. Но никога през живота си не съм бил толкова безпомощен. Непрекъснато си повтарям: не се разболявай и ще оцелееш в най-трудните времена. Здравето е необходимо условие за връщането ми у дома. Аз няма да се откажа от домашното си кресло. Когато видиш някой колега, така и му кажи. Това, което пиша. Че колкото по-високо седи в креслото, толкова по-голямо е падението."
„Ти си жена на германски офицер и ще разбереш това, което ти говоря. И няма да залитнеш, ще стоиш изправена, така, както на перона на влака, когато заминавах на Изток. Не умея да пиша писма и моите писма никога не са били дълги. Днес може да се кажат много неща, но аз ги оставям за по-късно. Ако всичко върви добре за след шест седмици, ако ли не за след сто години. ..Ако всичко върви добре, значи ще имаме време да говорим дълго за това. Така че, защо да се опитвам да пиша толкова дълго сега, след като ми е толкова тежко. Ако ли нещата тръгнат на зле, то думите и без това няма да помогнат. Ти знаеш чувствата ми към теб Августа. Ние никога не говорихме за тях. Аз много те обичам, и ти ме обичаш. И разбираш истината. И тя е в това писмо. Осъзнатата истина, че борбата ни е най-мрачната и в най-безнадеждната ситуация. Нещастие, глад, отричане, съмнение, отчаяние и ужасна смърт. Повече за това нищо няма да кажа. Не казах никому за това по време на отпуската си, няма и да кажа в писмата си."
„Всичко около мен се смесва и не зная как да започна. Не е ли добре все пак да започна най-накрая? Мила Ана, може би ще се учудиш на едно подобно относително весело писмо. Но ако го погледнеш по-отблизо, ще разбереш, че съвсем не е весело. Изглежда винаги си мислела, че съм обаятелен. И си била права...Днес вече не съм толкова обаятелен. Сигурно се чудиш как е на местоработата. В бункера ни е топло. Разбихме дървените кабини на няколко камиона и ги използвахме за огрев. Това е в разрез с правилата, но за тях никой не мисли. ..Трябваше да ме пуснат отпуск още през септември, но не стана. Утешавам се, че и другите се простиха с отпуските си. В действителност никой не знае какво ще стане. Не съм бил с теб вече осем месеца и няколко дни и нищо не се е променило... С нетърпение чакам деня на уволнението и още повече момента, в който ще видя мама и теб... Ежедневно зачерквам дните в календара и всеки зачертан ден ме приближава до теб..."
„Днес с А. се радваме на необичайно спокойна вечер. Всички седят тук, а не отсреща. Руснаците затихнаха и затворихме магазина по-рано. Наслаждаваме се на чудесна бутилка Cordon Rouge... Не очакваме някакви кардинални решения от голямото началство... На нищо не се надяваме... Скоро ще стане 10 вечерта. Искам да поспя малко, толкова, колкото мога. Колкото повече спи човек, толкова по-малко глад усеща. Гладът е неприятен. Той е жесток. Обичам те с цялото си сърце."
„Сега вече знаеш, че никога няма да се върна. Съобщи по-меко това на родителите ми. Аз съм дълбоко потресен и се съмнявам във всичко. По-рано бях силен и пълен с вяра, сега съм малък и отчаян. Никога няма да узная за много от нещата, които произтичат тук, но това малкото в което приех да участвам, вече е толкова голямо, че ме задушава. Никой не може да ме убеди, че тези хора тук загиват с думите „Германия" или „Хайл Хитлер!" на уста. Умират без много въпроси, но с последната дума „мама" или името на най-скъпия им човек, или просто с вик за помощ. Вече видях да умират стотици, принадлежали като мен към Хитлерюгенд, но всички те ако можеха да викат, крещяха име, което не можеше да им помогне. Фюрерът твърдо ни обеща да ни извади оттук и ние повярвахме на това. И досега вярвам в това. Нали все пак трябва да вярвам в нещо. Ако това е лъжа, в какво друго да вярвам? Нямам нужда повече от пролет, лято или нещо друго, което ми доставя удоволствие. Остава ми само моята вяра мила ми Грета. През целия си живот, или поне през последните осем години аз вярвах на фюрера и на думите му. Ужасно и тъжно е да слушам как останалите се съмняват в това, без да мога да им отговоря с факти. Ако обещаното се окаже лъжа, то това ще означава гибел за Германия, защото в подобен случай не би било възможно повече да се придържам към каквито и да е обещания. О, тези съмнения, ако можеше по-бързо да се разсеят тези ужасни съмнения."
„Това е четвъртото Рождество от началото на войната, но този път то е тъжно. Предстои ни да наваксваме и когато войната свърши, се надявам да можем да отпразнуваме Коледа у дома. Вече трети ден в Сталинград не сме се придвижили напред. Сега е спокойно, но там в степите другарите воюват. Но такъв им е късметът. Може би скоро ще дойде и нашият ред, защото имат огромни загуби. Но по-добре да не мисля за това. Вие мислихте на Коледа за мен. И аз имах едно странно усещане, такова, каквото се появява, когато усещаш че някой мисли за теб."
„Писах ти 26 пъти от този проклет град и ти ми отвърна със 17 писма. Сега ти пиша за последен път. И ето какво ще ти кажа. Мислех дълго как да формулирам подобно съдбоносно предложение, така че да кажа всичко и да не прозвучи толкова болезнено. Прощавам се с теб, защото тази сутрин въпросът беше решен. Няма да коментирам военната ситуация, тя очевидно и напълно е на страната на Съветите. Единствено е въпрос на време колко ще удържим - няколко дни или може би часове. Сега целият ни живот е като на длан. Ние се уважавахме и обичахме, и се чакахме в продължение на две години. Хубаво е, че мина толкова време. Това разбира се увеличи стремежа ни да бъдем отново заедно, но от друга страна ни помогна да се отчуждим. И дълго ще трябва да лекуваш раните си от това, че няма да се върна. През януари ти стана на 28. Това е много малко за една толкова красива жена. И се радвам, че мога да ти направя този комплимент отново и отново.Няма да ти е лесно да ме забравиш, но не можеш да отбягваш другите хора. Ще минат няколко месеца. Гертруд и Клаус имат нужда от баща. Не забравяй, че ти трябва да живееш заради децата, и не ги оставяй дълго без баща. Децата бързо забравят в тази възраст. По-добре потърси друг човек. Гледай как ти подава ръка, така както това бе между нас, и няма да сбъркаш. Но гледай да възпитаваш децата като честни хора, способни високо да държат главата си и да гледат останалите право в очите. Пиша тези редове с натежало сърце. Едва ли ще повярваш ако ти кажа, че ми е било леко, когато съм ги писал, но не се притеснявай, не се страхувам от това, което предстои да стане. Продължавай да говориш на децата когато пораснат, че баща им никога не е бил страхливец, и че те също не трябва да са такива."
„Последните нощи толкова много плаках, че това се оказа непоносимо за мен. Видях как един от моите другари също така плачеше, но по друга причина. Той плачеше над танковете, които беше загубил в боя. В тях бе цялата му гордост. И въпреки че не разбирах собствената си слабост, аз разбирах как хората могат да плачат над мъртвата военна техника. Аз съм войник и мога да повярвам, че танковете за него не бяха само безжизнена техника. Но сигурно смятате за удивителен фактът, как двама мъже могат да плачат. Винаги можех да отроня някоя сълза, ако нещо ме трогнеше или заради някоя благородна постъпка. Това можеше да се случи в кинотеатъра, когато чета книга, или когато видя да страда някое животинче. Но загубата на материални неща никога не ме е притеснявала. Не можех да плача за танкове, които поради липса на гориво се използваха като артилерия в степта, и лесно ставаха на парчета. Но когато видях как този смел, силен и непоколебим войник плачеше над тях като малко дете, от очите ми потекоха сълзи. Във вторник унищожих два танка Т34 с противотанковото си оръжие. Беше величествено и поразяващо. След това минах през димящите останки. Тялото на танкиста висеше с главата надолу. Гореше до колене. Бе още жив. Виждаше се, че изпитваше ужасна болка и не можеше да се избави от нея. И да имаше подобна възможност, щеше да умре след няколко мъчителни часа. Застрелях го и очите ми се насълзиха. Сега вече три нощи аз плача над мъртвия руски танкист."
Превод: Мартин Иванов
По материали от Интернет
Оригинален източник на писмата: The Last Letters from Stalingrad
Снимки: WarAlbum