Ще се превърне ли земеделието ни в мираж след 2020 година
Дали закопаването на българското земеделие ще продължи и след 2020 година? Дали отделните производства ще загърбят различията си и ще се обединят в името на това на трапезата ни да има по-здравословна, качествена и екологично чиста храна?
Дали ще дойде времето, в което производители и преработватели ще мислят не кой колко пари ще взема от кацата с европейски мед, а кой по-добра и качествена продукция да предлага? Дали търговците ще продължат да ни заливат с вносна и нискокачествена продукция, вместо наистина да заложат на дело, а не само на лозунги, на българското?
Това са въпроси, на които и Делфийският оракул дори би се затруднил да даде точен отговор, а какво остава за анализатори и познавачи на политиката в сектора, поне дотолкова, доколкото я има. Защото, ако съдим по това, че продължаваме да се топим, че мишлетата отдавна не са вече девет милиона и, че обезлюдените села се превръщат в призрачни субекти от територията ни, то едва ли скоро отново ще помиришем български домат и ще вкусим българската чушка.
За да останат те на трапезата ни, онези, от които зависи, трябва да се стремят след 2020 година да развиваме едно що годе балансирано производство на аграрна продукция, да се залага на съобразени с климатичните и географски особености на отделните региони култури, а не в Добруджа да се отглежда лавандула за сметка на жито, а в Тракия фъстъци, вместо плодове и зеленчуци.
Да няма залитания към тикви и други лесни за производството култури с цел усвояването на бързи пари, а субсидиите да отиват в автентичните производители, които да създават висококачествена продукция с добавена стойност, привлекателна и за всички по веригата - от полето до магазина. Да няма такива, които само да „месят качамаци и правят европроекти", държавата да стои зад всички с адекватна политика, а не да поощрява неравната битка между отделните производители - било то на зърно, мляко, месо или плодове и зеленчуци. Да не застава пред интересите им, а зад тях. Да не руши, а да гради стопанства. Да позволи на всички достъп до биологични храни. Да не отблъсква, а да привлича младите хора към земеделието. Само тогава ще спре стопяването на мишлетата, на трапезата ще се радваме на истинския вкус на храната, а българското земеделие няма да се превърне в мираж, който да се вижда в пустинята, наречена България.