„Бягство от ГУЛАГ“ пета част

Семейство Чернавин в Финландия, 1932 год. „Вторият път, когато се видяхме бе по-леко...седяхме тримата и се хранехме, вълнувахме се до сълзи. Това обикновено щастие бе толкова отдалечено във времето, че не се страхувахме, че смъртта на един или двама от нас можеше да ни го отнеме. След вечеря, когато детето заспиваше мъжът ми ставаше неспокоен. Беше си спомнил нещо, или се мъчеше да се сети за нещо? Не казваше нищо, а и аз не исках да го питам. Твърде много бяхме понесли и преживяното можеше да се разкрие много лесно. „Имам една безумна мисъл", каза той приглушено най-накрая. „Да избягаме.

Помниш ли преди ареста?" „Да, това беше безумие", казах аз. Главата ми беше замаяна и бях неспособна да му отговоря. „Може и да е безумие, но може би е единственият изход." „Всичко вече съм планирал", каза той. „Виж, дай лист и молив." Мълчаливо и бързо той точно начерта всичко - крайбрежието на Бяло море, заливите, устията на реките, езерата, железопътната линия и няколко гари. „Ще дойдете през лятото при мен на свиждане в град Кандалаша (град в. Карелска област б.р.). Ще направя така, че да ме изпратят там.
Ако в писмото си ви напиша нещо за юг, то тогава нищо няма да стане. Ако напиша нещо за север, тогава значи всичко е наред", обясняваше той. „Възможно е да ме пратят не в Кандалаша, а тук", посочи той на картата. „Тук ще ви е трудно да дойдете. Ще трябва да пристигнете по-рано на тази станция и да преминете 80 километра пеша. Трябва да сте готови." „Как бихме намерили пътя", попитах го аз. „Пътят е ясен и прав. Влакът минава само през нощта, но зад Полярния кръг нощите през този сезон са бели", отвърна ми той. Представих си като на сън - пътя, гората, белите нощи. Всичко бе страшно и неизбежно. „Къде трябваше да се срещнем", попитах аз. „Тук", посочи той. В близкото село беше невъзможно, защото то се намираше на кръстопът и щяхме да бъдем забелязани много бързо. Ако пристигнехме по-рано, трябваше да се скрием зад някоя скала или в храстите. „А ако...?" - попитах аз. „Ако не дойда", изпревари ме той - значи са ме убили. Тогава отидете на следващата гара и хванете влака. Не към дома, а където и да е, за да прикриете следите си. „Как щяхме да разберем точния ден?", попитах аз. Каза ми, че в писмото ще напише една цифра, която ще означава точния ден. „Месецът ще е юли, тогава всичко е сухо. Има гъби и горски ягоди. Но това е в краен случай", въздъхна той най-накрая и сложи ръка върху сърцето си. „А дали трябваше да кажа на детето?", попитах го аз. „Не, ако ни заловят, до момента на бягството, той не трябва да знае нищо", отвърна мъжът ми. „Живея с едничката мисъл за бягството и мисля, че ако напрегнем всичките си сили, няма как да не ни се удаде", каза той.
Бягали са толкова много хора - Казанова, Кропоткин, Бакунин. И щяха да бягат и други хора. „За мен не бе останало нищо друго в живота, освен вие двамата, и желанието да бъда свободен", каза той. „Ако си съгласна да избягаме, знам какво да правя. Не искам да изгния тук и ще ви заведа на свобода."
„В навечерието на бягството времето беше дъждовно. Горите бяха покрити с ниски облаци. „Ако утре не тръгнем всичко пропада:, каза мрачно съпругът ми. Утре бе почивен ден и нямаше да го търсят до следващия ден. В такова време обаче не можеше да се бяга. За десети път преглеждах багажа. Всичко необходимо трябваше да се събере в три чанти, две, от които трябваше да са възможно най-леки... Захар, ориз... свинска мас, бисквити трябваше да ни стигнат за минимум 10 дни за трима ни. Трябваше да вземем бельо и по едно непромокаемо палто. Нищо не ми се получаваше. Вятърът вечерта се обърна... Мъжът ми се върна от работа, и когато детето заспа, взехме отново да преглеждаме багажа. „Трябва да намалим нещо", каза той. „Захарта?" „Не, това беше най-важното", каза той. Може би солта, не можех да си представя колко сол беше необходима на един човек...
Потеглихме. Внимателно затворихме вратата на последното си убежище. Селото бе пусто. Само малки деца играеха на пътя. „Най-накрая. Виж как се променя вятърът тате. Къде отиваме?", попита детето. Сякаш усещаше къде отиваме... Седнахме в лодката. Синът ми хвана греблото. Баща му го учеше от няколко дни да управлява лодката, и то се справяше, макар и плахо. Към момента не ни заплашваше някаква директна опасност, но трябваше да преплуваме на веслата близо 20 километра при насрещен вятър. Освен това всяка срещнала ми лодка можеше да ни сметне за подозрителни, още повече че се знаеше, че мъжът ми е затворник. Можеха да ни подгонят, и да ни принудят да се върнем обратно. Детето нищо не разбираше. Радваше се на разходката в хубавото време и шаваше на кормилото. Мъжът ми бе обезпокоен и раздразнен. Седнах на руля и взех да управлявам лодката с него. Справях се доста лошо. Мъчех се и продължавах мълчаливо. Обърнах само веднъж глава, за да видя как картата и компаса бавно потъваха във водата. „Какво?", попита изплашен мъжът ми, не смеейки да повярва в това, което се случва. „Компасът... и картата", отвърнах задъхвайки се. „Така е било писано", каза той, поглеждайки ме тъжно и нежно...Чувствах се доста зле, подадох веслото на сина ми, и седнах в дъното на лодката...Пред очите ми бе тъмната зеленикава вода, в която падна тежката метална кутия и на запад бе Финландия. Дали да не се върнем? Не беше ли безумие да продължим без карта и компас? Ако можех... Щях да се гмурна във водата и за компаса...Пътувахме четири часа, съпругът ми гребеше вече четири часа без почивка. Ръцете му се покриха с мазоли, кожата на едната му ръка беше протрита до кръв. Задъхваше се уморено. След последното загребване спряхме да си починем и се загледахме в далечината, в края на залива, откъдето трябваше да продължим по нашия път. Нямаше никого. Вятърът стихна, свечеряваше се. На детето му беше омръзнало. Слезе от лодката и си намери забавление.... Слязохме. Заливът беше гладък, а слънцето залязваше зад билото му. Гората се сливаше в тъмнината. Беше необичайно красиво и тихо. Това се оказа първата ни цел. Щом стигнахме брега, хвърлихме лодката. Бе по-добре да потопим всичко, но това не бе толкова лесно да се направи с една рибарска лодка. Беше около 9 часа вечерта, когато приключихме с работата по прикриване на следите си. Взехме раниците и поехме по неясния път. В гората беше задушно. Ходихме около час така. Беше сумрачно, но не се стъмни. „Ще отдъхнем тук", каза весело, но малко тихо мъжът ми. „Къде ще пренощуваме?", попита синът ни също толкова тихо. „Мили мой - тази нощ няма да спим", казах му аз. „Отиваме във Финландия. Бягаме от СССР." Момчето ме погледна и се облегна на плещите на баща си... Детето не знаеше какво да каже. Нощ, дива гора, нямаше да се върне никога у дома, отиваше в чужда страна. Знаеше само, че това е заради баща му, че това ще е новото му страдание и надежда. „Мили мой, трябва да потърпиш", каза баща му, милвайки го. Пътят ни ще е труден, но ако успеем, ще сме свободни хора. „Да тръгваме, каза той... "Тате, а Финландия далече ли е?", попита детето. „Далеч, на 70 километра по права линия, а на нас може би ще ни се наложи да минем 100 километра", отвърна бащата. Тръгнахме отново в полунощния сумрак. Изгубихме пътеката. Детето се уплаши и когато баща му отиде на разузнаване, взе да се оплаква, че е болно и не може да продължи. „Легни и да се завием с палтата през глава, за да се пазим от комарите. Не можем да се върнем назад, защото с баща ти ще ни разстрелят", казах му аз.

 

Превод: Мартин Иванов

 

 

 

+ФорумЪт

Още от същия автор