Берлин ни посрещна малко валежен и доста мрачен, и как да е иначе, след като заради час закъснение, кацнахме на летище „Шьонефелд" преди полунощ. Безлюдна, само с някой и друг подпийнал гражданин на столицата, който не може да уцели вратата, камо ли да ти каже къде се намира улицата на Парижката комуна се оказа и „Остбанхоф". Наричана още и „вратата към Изтока", тъй като е била отправна точка за всички пътуващи към Източна Европа.
Тя е и столичната гара, носила най-много имена в историята си. Аз се добирам до „вратата на Изтока", позагубила малко от блясъка си, след известно суетене покрай ремонтите около летището, в търсене откъде да си хвана влака, оказал се самотник на един от коловозите.
One East Side Story
Въпреки неприятно мъгливото януарско време, рано сутринта не пропускам да се разходя до може би най-известната в света галерия на открито, намираща се съвсем близо до „Остбанхоф". Става дума за East Side Galery, която и днес впечатлява с картините си - някои от тях сюреалистични, други абсурдни, а трети с отправка към времената на разделен Берлин. И това е напълно логично, защото самите картини са нарисувани върху може би последните автентични остатъци от Стената, макар и днес в сувенирните магазини да се предлагат нейни надлежно сертифицирани късове, които май са по-скоро маркетингов трик, отколкото истински. Самата галерия е открита на 28 септември 1990 година, и от тогава, та и до сега е една от най-известните сцени на уличното арт изкуство, привличайки десетки художници от цял свят. Дори преди време се създаде специална инициатива за нейното запазване, тъй като районът около нея и днес представлява апетитна хапка за всякакви строителни интереси.
Днес слава Богу няма разлика дали стоиш на източния или западния бряг на река Шпрее, а тя си тече толкова спокойна, сякаш заличила спомените от миналото. Но те поне на източния бряг все още са живи, превъплътени и в няколко кротко дремещи Трабанта, очакващи своите ентусиазирани наематели, готови да се впуснат в атрактивен сървайв с някогашната гордост на гедерейската автоиндустрия. Отправям се към Александерплац, а времето остава толкова лошо, че дори телевизионната кула е потънала в мъгла.
Историята на Джеси
Едва ли името Джеймс Клийвланд Оуенс говори нещо на повечето хора. Чернокожият атлет е известен просто като Джеси Оуенс. Остава в историята на спорта и с едно нечувано постижение - четири златни медала от Олимпиадата в Берлин през 1936-та година. Тогава, в епохата на Хитлер, представата за силните на деня е била съвсем различна. Джеси обаче я разбива на пух и прах, изправяйки се като Давид срещу Голиат в Райха на арийците. Райха го няма, сгромолясъл се е отдавна, но духът на Джеси е жив и днес. Може да се усети, стига да минете покрай Олимпийския стадион. Съоръжението впечатлява с исполинските си размери. Строено е сякаш за арена на арийските гладиатори, но на Джеси е съдено да се превъплъти в непобедимия гладиатор, който разбива възгледите на нацистите за водещата роля на арийската раса. Поставен под натиск Джеси все пак излиза на спортната арена, след като американците решават да участват на игрите в Берлин. С подвига си той се превръща в икона за афроамериканците, и надежда за успехи, тъй като 30-те години на миналия век в САЩ е имало доста силно разграничение на отделните раси - по-малко на юг, и повече на север, а възможностите на чернокожото на селение са били подценявани.
South American Dreamstory
Там където е Северна, е и Южна Америка - именно зад Океана. Но едва ли има други хора, като южноамериканците, за които Европа е била, и си остава една мечта. Дали в условията на управлението на военни хунти, или подтискани от икономическа нестабилност и висока инфлация, те винаги са приемали Стара Европа като своя обетована земя, дори и днес в условията на всеобхватна миграция. Потвърждава го и един жизнерадостен аржентински студент, с който се запознавам в самолета. За тях Европа си остава мечта, просто защото тук всичко става „по-лесно". И дава пример с намирането на работа, ако в Аржентина има 4 компании за преработка на храни, то в Германия са десет пъти повече. В ученето е същото. Химията в родната му страна се изучава доста общо, и не позволява тясна специализация, както в Германия. Ето защо повечето младежи като него избират и се стремят да прескочат отсам Океана, идвайки в Европа.
Green week story
Отдавна исках да посетя едно от най-големите изложения за храни - „Зелената седмица", и тази година то се реализира благодарение на един нежен ангел-вдъхновител и пазител. Нали всеки трябва да има такъв, който да му дава сили и енергия. А изложението наистина едно зелено шоу и за посетители, и най-вече за изложители, които с всевъзможни атракции се опитват да впечатлят колкото се може повече публика - демонстрации, презентации и шумно рекламиране на храните и напитките - било то лионски деликатеси или хърватска шливовица. Хората отиват там да прекарат безгрижно някой и друт час и да похапнат специалитети от цял свят. Халетата са толкова много, че за ден е трудно да с обиколят. Имаш усещането, че вървиш по географската карта. С най-разнообразните си щандове страните се опитват да те пренесат възможно по-близо до тяхната култура и идентичност, неизменна част от които са и храните.
История за котки
Тъй като броя на емигрантите, решили да пресъздадат Великото преселение на народите 15 века по-късно е неизмерим, германците са се заели с една доста по-постижима задача - да преброят колко домашни котки се отглеждат във федералната република. Тема номер едно на медиите, изместила дори Тръмпоманията в последните дни в страната, беше котешкият данък, чрез който вероятно да се извърши преброяването на четириногите обитатели из провинции, кътчета и паланки. И като всяко нововъведение, текат дискусии. Има за и против идеята за котешкия данък. Може би според някои логиката трябва да възтържествува, и да има такъв налог, какъвто вече плащат собствениците на кучета, но има и такива, които не са съгласни, и ето ти тема за медиите - различна от мигрантите и изборите в САЩ, пък и забавна и не чак толкова тежка. Само дето никой не е питал четириногите, тях данък грее ли ги или не. Те, като интелигентни животни най-много да помъркат, помъркат и толкоз, пък и данъкът е проблем собствено на отглеждащите ги, отколкото котешки...