„Той се обърна и заспа. Това бе единственият момент, когато показа проява на слабост. Желанието да си бъде в топлото легло у дома, а не да крачи из мрачните гори също беше нещо естествено. Повече не чухме нито веднъж да се жалва за нещо. Ходихме така цялата нощ. Само когато виждахме, че се зазорява на хоризонта решихме да поспрем и да починем.
„Непременно трябваше да свалим обувките, да изсъхнат партенките. Най-важното бе краката да са сухи“, учеше го баща му. Докато правехме всичко необходимо, съкровището ми вече спеше. Сърцебиенето не ми даде покой и не можах да заспя. Мисълта, че сме се захванали с нещо непосилно тревожеше ума ми и не ми даваше покой. Колко ли можехме да отдъхнем -час или два? Дъждът ме изкара от моите съмнения. Трябваше да събудя мъжа ми, да спасим партенките. Да обуем детето. Опитвах се да го събудя, а то накланяше глава към мен и отново заспиваше на коленете ми. „Вече е пет часа. Тук изгубихме два часа. По-бързо, по -бързо“, говореше мъжът ми. „Зад нас все още няма преследвачи, но ние все още се намираме на опасно място.“ Ходенето през нощта мина спокойно. През деня беше опасно да се върви дори по такива диви местности. Вървяхме бързо, и за да не бъдем забелязани съпругът ми вървеше напред, след него синът ми, и после аз. Местата бяха прекрасни. В далечината се виждаха долини. Течеше река ту спокойно с широки ръкави, ту като бърз планински поток. На стръмните брегове имаше огромни борове. Тишината бе пълна. Птиците не пееха. Диви животни не се виждаха никъде. Изведнъж, без да съм забелязала нещо подозрително видях, че мъжът ми се наведе, а след него и аз....От върха на скалата видях строяща се къща. На другия бряг на реката също имаше една къща. Хора не се забелязваха. И ако можехме да видим някой, това означаваше, че и той можеше да ни види. Това беше тъжно. В паниката си се метнахме към високия бряг с боровете и се хвърлихме към гората. Окончателно изгубих посоката и нищо не разбирах. Шалът ми се скъса. Под него бяха влезли комари. Изядоха ушите ми и ме заслепиха. Слънцето печеше... Аз нямах сили и не успявах да догоня съпруга си и детето, които сякаш бяха видели нещо и бягаха нетърпеливо към гората. Накрая те се спряха и поседнаха до огромна полегнала ела, възнамерявайки явно да ядат, тъй като от вчера никой от нас не бе слагал и залък в устата си. Аз и не можех да мисля за ядене. Сърцето ми биеше толкова силно, че щом като стигнах до тях, се хвърлих на земята и се покрих, за да се предпазя от комарите. Те се бяха скупчили в косата ми и пиеха кръв. Не знаех как да оправя шапката и шала си. След малко, когато сърцето ми започна бавно да се успокоява, се чу рязък звук на брадва. Повдигнах се. Синът ми лежеше до елхата и сърдито ми махаше с ръка. Мъжът ми беше приклекнал и пълзеше към елата, откъдето се беше чул страшният звук. Оказа се, че бяхме седнали на 10-15 метра от къщата, намираща се зад дърветата. Отново се хвърлихме да бягаме докато не ни напуснаха силите. Тогава мъжът ми ни заведе под една голяма елха и тръгна сам на разузнаване.
„Навсякъде има хора, да се връщаме обратно“, каза той. „Там има езеро и къща. Чух гласове.“ „Трябва да се махаме от тук бързо. Това явно бе главно място за прибиране на дървесината.“ Заведе ни към една горичка, която приличаш на парк. В нея имаше малко езеро с бели лилии и чудно красиви места. Не бяха лишени от логика мислите, че хората с брадвите можеха да пресекат пътя ни и да ни предадат. Но съпругът ми като водач знаеше много по-добре с кой си имаше работа. Но приключението ни свърши успешно. Почти при всяко спиране ни припомняше по някое бягство и ни учеше как да вървим че да останем незабележими. И в думите му чувахме едно и също нещо, че хората са опасни повече от всичко. Особено трагичен за нас се оказа разказът за смъртта на един инженер. Той избягал по време на една командировка на Бяло море, недалеко от Кандалакши, мястото, откъдето избягахме и ние. Бягството му било установено незабавно, и само за няколко часа били предприети мерки за залавянето му. Охраната навлязла в гората. Били изпратени съобщения до всички железопътни станции. Освен това няколко души от охраната, които познаваха местността тръгнали напред за да проучат тайните места сред блатата и езерата, където можеше да се скрие беглецът. И въпреки това той продължил да се движи, ориентирайки се много добре из гората в продължение на два часа. Бил извървял вече 50-60 километра, когато стигнал до едно езеро. За да бъде заобиколено трябвало време - поне два или три часа. Видял един рибар с лодката му и се изкушил да се прехвърли на другия бряг и така да се оттърве от преследващите го отряди, за които езерото можеше да се окаже пречка, ако не намереха лодка. Повикал рибаря и му разказал, че е работник, нает да изследва планината отсреща, и помолил да го прехвърли на другия бряг. Селянинът се съгласил. Не взел пари. Бил ласкав и приветлив, а когато се върнал в селото и разказал за случилото се, местните хванали оръжието и отцепили гората. Нещастният инженер попаднал в клопката. Припомняйки си за съдбата му, ние се криехме из деретата и с набити крака катерехме по един хълм и привечер легнахме под един огромен смерч с клони до земята и ни се струваше, че може да ни послужи като убежище. Трябваше да вървим и тази нощ, но аз и синът ми нямахме повече сили. Излязохме на разсъмване. Струваше ни се, че сечта в гората беше спряла. Беше свършил и вчерашният ужасен ден, в който се чувствахме като преследвани животни. Въздъхнахме, повеселихме се и поехме стремително напред. Отново се промъквахме крадешком или бягахме, бързайки да се скрием в гората. Към средата на третия ден вече бяхме преминали през всички местности, където имаше признаци на живот. Гората стана напълно недокосната от човек, нямаше никакви следи. Когато сядахме да почиваме до нас кацаха птици, които внимателно ни наблюдаваха и обръщаха глави...Трябваше да помним, че в този трети ден от нашето бягство сигурно вече ни търсеха с особена енергичност, и чекистите бяха вдигнали на крак всички онези дървосекачи, които срещнахме вчера. Но ние не можехме да чувстваме онази лекота и свобода на волята, типични за подобни диви и непроходими места. Лицето на мъжа ми беше радостно. Не бях го виждала така от дълго време. Изглеждаше по-млад , уверен и смел сякаш беше на лов, а плячката всъщност бе той. Побягнахме. В края на деня обаче отново усетихме шум. Бяхме спрели да почиваме в една клисура до един поток, когато чухме шум. Сякаш някой удряше по един ствол, след което бавно си тръгна, чупейки клонките под краката си. Полегнахме до една ела. Мъжът ми се ослуша и тръгна по посока на звука. Върна се успокоен. „Елен биеше старите си рога в дърветата. Видях следите му .“ „А ако не беше елен?“ „Значи нямаше да си тръгне оттук“, каза той усмихвайки се. „От охраната знаеха, че ако те имаха пушка, аз имах хладно оръжие.“ „Тате, значи те се страхуват да ходят в гората ли?“, радостно попита детето. „Бояха се. Един от тях ми разказваше надълго, колко груба работа бе това.“ „Честно да ви кажа, говореше той, ние нямахме такава тактика, че да преследваме бегълците в гората. Опитвахме се да ги хванем по-рано в такива тесни места между блатата, които те не можеха да прекосят. Ако чакаш там, можеш да останеш най-много два ли три дни на макарони или консерви, и след това у дома. Вярно тате“, каза радостно момчето. „Сигурно и те сега ядат макарони.“ .. Вече се смрачаваше, но нощта още не идваше. Излязохме бодро. Облаците се сгъстиха и се появи бяла мъгла, която всъщност можеше да се нарече бяла нощ. Навън нищо не се виждаше, натъквахме се на скали и големи гранитни камъни, които сякаш нямаше как да заобиколим. Най-накрая изтощени се изкачихме до една площадка, с редки изкривени и изпочупени от вятъра дървета. Сутринта напуснахме високия хълм, на който се чувствахме в безопасност, преценявайки, че чекистите не са навлезли в гората за да не си трошат краката, а възползвайки се от нощта са тръгнали към реката, чийто приток щеше да ги отведе към нас. Колкото по-ниска беше местността, толкова по-обраснала бе тя. Местата бяха блатисти и те трябваше да пълзят над падналите дънери с изсъхнали клони. Краката им бяха мокри, а ръцете надраскани. Клоните разкъсваха дрехите им,но все пак те трябваше да продължават бързо напред към дълбокия приток, който шумеше още по-страшно. За щастие устието беше обрасло с гигантски бял кедър...реката се разбиваше на няколко ръкава. Мъжът ми отиде да търси място, през което да преминем реката, а ние задрямахме от аромата на топлия въздух. Какви чудни богати места! Всичко това още беше Русия - неизследвана и неизползвана. Колко ли още човешки труд, сили и енергия бяха необходими, за да се достигне до границите на тези земи? Дейността на чекистите, завладяващи тези места се заключаваше единствено в това, да унищожават горите тук, или да ги оставят запустели в продължение на много години. Поради близостта им до границата с Финландия те представляваха относително голямо изкушение за гражданите на социалистическото общество. Започнахме да преминаваме реката. Съпругът ми ме пренесе първо мен по две напречно паднали дървета, след това детето и вещите. Този своеобразен мост се клатеше, и със всяка минута нарастваше опасността да рухне на отсрещната страна, която се намираше под водата, и беше хлъзгава и нестабилна. Преминаването ни на другия бряг ни отне повече от час. Мъжът ми изглеждаше измъчен, уморен и гладен, а пред нас се намираше края на долината, в чиито край започваше нова гориста местност, където можеше да намерим закрила. Подкрепяхме се само със сухари и подсладена със захар вода. Тъкмо преминахме през реката, и се появи пътека. „Не, тези пътища не бяха за нас“, каза решително мъжът ми. Дори ако шумът идваше от блъскащи рогата си в дърветата елени, те лесно можеха да бъдат използвани за преследването им. Ако те бяха по-съобразителни, нямаше да ги следват по хребета, а щяха да чакат в засада, в горния край на долината. „Не мили мои, по леките пътища ние нямаше да ходим. Ще се върнем обратно в гората“, каза ни той. И отново започнахме да се изкачваме нависоко. За три дни бяхме спали шест или седем часа, а мъжът ми още по-малко... Отново тръгнахме из горите, планините и клисурите на противоположната на реката страна, където се намираше спасителния за нас Запад. Този склон беше много красив, беше застлан с бял мъх и редки видове ели. Местността ставаше все по-скалиста и стръмна. Между скалите имаше блата, след това нова гъста гора...
Как минахме през реката непомня. Тя беше по-широка и по-бърза от онази, която преминахме през нощта. Придвижвахме се по падналите дървета...Трябваше да се движим по единично... Всички имахме едно и също желание - да се доберем до сухо място и да заспим. Тази нощ беше неприятна. Трябваше да останем върху корените на една ела, където имаше малко сухо място. Около нас всичко беше вода. Мъхът, който беше сив на цвят, когато беше сух, сега беше набъбнал от дъжда и мъглата и приличаше на вата, под която течеше вода. Въздухът беше изпълнен с капчици влага и безброй огромни жълти комари, които жужаха като струнен оркестър. Всичко по нас беше мокро - чорапите, ботушите. Трябваше да обуем нещо сухо. Комарите така ни нападаха, че трябваше да слагам на шията и ръцете си всичко, каквото имах - чорапи, ризи, панталони. След горещия ден, атмосферата в тези полярни блата се характеризираше с непоносима влага и хлад. Детето спеше у мен, и дори успя да се съхрани сухо. Мъжът ми задремваше за минути, но бързо отново се пробуждаше. Аз не спях. Тялото ми бе вцепенено и замръзнало, а нозете ми бяха във водата. Времето минаваше мъчително бавно. Вятърът носеше облаци и изглеждаше сякаш започва да се зазорява, когато всичко беше същото...Трябваше да ставаме и да обуя детето. Без да се интересува от нас, то спеше спокойно. Беше ми жал да го будя, но се съмваше бързо, въпреки че бе само 3 часа през нощта. „Вие какво?“, промърмори то сърдито. „Трябва да вървим! Слагай ботушите.“ „Искам да спя.“ „Намерил си къде да спиш - в блатото. Щом излезем на сухо, там ще поспиш.Трябва да преминем склона, докато слънцето не е изгряло.“ То стана и послушно надяна ботушите. Нервно ми махна. Беше ужасно да сваля чорапите сред тези кръвожадни комари. Още с първите крачки студената вода проникна в ботушите му. Ходенето все пак сгряваше и бе по-лесно да се върви, отколкото да се стои на едно място в блатото. Склонът бавно се увеличаваше. Навсякъде бяха блата и мъх. Само оранжевите шапчици на трепетликата се открояваха сред белия мъх. Беше странно как това растение беше пренесено тук, в Карелия зад Полярния кръг, и бе намерило среда за живот сред скалите, гранита и белия мъх... Облаците постепенно покриха небето, а на хоризонта бавно се виждаше тънката оранжева ивица на зората. Слънцето още не беше изгряло, но ставаше издайнически светло. И в това време се натъкнахме на следи. Не приличаха на човешки, но не бяха оставени и от животни. Със страх се втурнахме нагоре, прескачайки пътеките, и стремейки се да не оставяме следите си върху тях. Избирахме елите, където бяхме по-защитени, или дори камъните, където тъмните ни фигури бяха по-незабележими. Границата бе близо. На пътя ни можеше да се появят граничари. Във всяка минута можеше да се появи някой ездач с маскировъчна униформа и да стреля по нас. Трябваше да се скрием някъде... Вървях ме час- два. Влязохме в границата на гората. Пътеката криволичеше безкрайно между полярните брези. Слънцето изгря. В прозрачния и разреден въздух светлината му бе студена и остра. Тъмните ужасни хребети сякаш прорязваха тънкия слой облаци. Когато в училище изучаваш география, то твърдо запомняш, че полярният Север представлява тундра с безкрайно плоски блата. Пред нас се разкриваше обширна планинска област с големи черни безгористи вериги. Сякаш някой нарочно бе отстранил дърветата, за да не може на никого да му хрумне дори да дойде до тези области на огромната и сурова страна. Най-накрая се натъкнахме на малка котловина, защитена като крепост от земята на черните гранити. В нея лежеше малко езеро. Черната му мъртва вода бе толкова плоска, сякаш приличаше на познатите ни черни гранити. „Повече не мога. Искам да спя“, казах аз. Краката ми не издържаха и паднах на черния гранит, закривайки главата си с палтото. Не заспах, а загубих съзнание. Беше ми тъмно и спокойно до безчувственост... През последните часове нямах нито миг, и този отдих беше вълшебен за мен. Разсъних се от шепота около мен. Мъжът и синът ми бяха събрали чай от дупките до камъни, върху които лежах. В котлето имаше гореща вода. В чашата със сварен чай слагахме късчета сухар и парчета сланина. Течеше четвъртия ден от бягството ни. По карта трябваше да сме изминали 70-80 километра. Оставаха ни някъде около 40 километра, а пиехме чай едва за втори път. Той се оказа необикновенно вкусен и живителен, но за да го кипнем някъде, трябваше да намерим някое потайно място, където да го направим само с помощта на брезови кори, без да има съвършенно никакъв дим. Слънцето стоеше високо на синьото небе. В котловината бе спокойно и непристъпно като в крепост. Струваше ни се, че излизайки от опасната долина ние се разделяхме с евентуалните ни преследвачи и те едва ли биха разбрали накъде сме поели. „Мамо, твоят камък може би е доста мек?“, попита детето. „Мек. Никога не съм спала по-добре“, казах весело аз, и само в дълбините на душата си осъзнавах, че в живота си нямах нищо друго освен „меки камъни". Всичко беше загубено. Шепнешком си говорихме за Алпите, Андите, Кордилерите и Хималаите. Светът се разкриваше пред нас. Усещахме го близък, радостен, свободен и човечен. Излязохме на билото, където за последно можехме да хвърлим поглед към хребетите, където лежаха тежките облаци. Над нас светеше слънцето. По върховете се ориентирахме за изминалия път и се радвахме, че оставаха зад гърба ни. Момчето ни едва сега изпита притеснение и осъзнаваше колко далеч бяхме от родните ни места.
„Погледни назад към СССР, може да е за последно“, казах му аз. То погледна и не повярва, че там зад нас навеки остава Русия. А може би повярва и се натъжи. Там оставаше домът му, приятелите, всичко с което беше израснал. Ако не бе непонятния и тъмен затвор, в който попаднахме аз и баща му, той би бил щастлив. Детството му би било пълно с мечти и надежди. Моето сърце също ме заболя и ми бе тъжно, че се прощавам с нещастната ни родна страна. Аз я обичах и й бях преданна, макар че бях уплашена и объркана. Но има животни, които привикват с клетките и неволите, други умират или се самоубиват. За нас нямаше друг изход освен бягството. Ходенето по- нататък беше лесно, слънцето грееше. Южният склон беше застлан не с мокър мъх, а с трева. Дърветата бяха красиви и равни като в градина. Пухкави и със сребрист оттенък. Низките брези бяха силно усукани и наподобяваха ябълки. Имаше бриз, беше топло, а вместо птици летяха комари. Изведнъж детето започна да изостава... Изведнъж се чу шум в клоните на дърветата. „Мамо, виж това е катеричка“, каза детето. Бързо и уверено тя се спусна надолу. Стигна близо до нас и се загледа с тревога към нас. Наблюдаваше всичко. „Това е домът ти нали?“, каза момчето забравяйки тревогата си. „Тук ти си господарката нали? Е, нищо, ние скоро ще го напуснем.“ Тя ни приближи още повече, размахвайки опашката си и гледайки ни с бляскавите си черни очички. „Мамо, това че катеричката дойде до нас е много хубаво.“ „Да, разбира се.“ „Защо?“ Защото това означава, че тя не е изплашена и че тук няма никого.“ „А кучета?“... “Ще наречем това място „Домът на катеричката“.“ Детето съвсем се развесели. Заспа толкова спокойно, само колкото може да се спи в природа, където не бе стъпвал човешки крак. А катерицата избяга нагоре към върха. Тревата, дърветата, животните и птиците живееха своя спокоен живот. А ние? Ние във всеки един момент можехме да бъдем заловени от хората със зелени униформи и надпис "ОГПУ" (Обединено държавно политическо управление б.р.) . Двайсти век - социализъм и толкова омраза. В края на това, че бяхме избягали от каторгата, на която беше осъден невинният ми съпруг. В царско време каторжниците не ги разстрелваха при опит за бягство, и те можеха да бягат колкото си поискат. А сега, когато каторгата беше много по-лоша от преди, трябваше да ни убият. И в началото щяха да ни измъчват за своя наслада и може би щяха да заставят синът ни да присъства. Не, ако ни хванат ще се борим до последно, и ще умрем незабавно. След час-два детето се събуди. Пред нас се намираше нов превал. Гората скоро изчезна от склона. Гребенът на хребета, много приличащ на граница, се разполагаше от юг на север. Вървях може би без всякаква предпазливост в тази посока, отчаяна от положението, в което се намирахме. Но мъжът ми внимателно следеше да прибягваме бързо и да се крием зад различните блокове. Не знаех какво мислеше детето. Ту вървеше мълчаливо, ту бягаше напред без колебание и страх. От прохода се излизаше с лек наклон. Местността беше обрасла с ниски хвойнови храсти, с мъх и бреза. На първото по-скришно място хвърлихме чантите и легнахме на сухата почва, обрасла с мъх. Пред нас се откриваше неизвестността и ние трябваше да спрем и да обсъдим всичко. На запад течеше река. На картите, по които ние планирахме бягството си, и които пазехме в съзнанието си, границата минаваше по нейния водораздел. Но там бе показана само една река, а тук долината бе доста голяма и в нея течаха три неголеми реки. Освен това и по най-оптимистичните карти, през долината до границата оставаха не по-малко от 20 километра. Според другата карта ни оставаха около 15 километра до границата, но на картите ни не беше отбелязана река със западно направление на територията на СССР. А не можеше да бъде и на финландска територия. Бяхме попаднали в слабо изследвана и картографирана местност, където можеха да ни очакват неприятни изненади по отношение на разстоянията. „Ех, ако знаехме къде е границата, щяхме да побегнем натам“, каза съпругът ми. Жалкото беше, че дори и да бяхме минали границата, ние щяхме да изпитваме съмнение къде сме. В началото вървяхме бързо и лесно, но скоро попаднахме на огромно блато с тресавища. Краката ни се намокриха.. Появиха се комари. Притъмняваше. Когато се стъмни намерихме едно стабилно място сред блатото. Мъжът ми каза. „Все пак тук е по-добре, отколкото студения влажен коридор пред вратата на следователя".
...Беше три часа... Мъжът ми беше неумолим. Трябваше да тръгваме. Не помня какво му се бе случило през нощта. Или бяха нерви? Как можех да предположа, че това бе ревматизмът, който впоследствие почти го парализира. Отново тръгнахме по блатата. Слънцето едва проникваше през гъстата пелена от бели облаци. Под краката ни имаше бял мъх, над главата ни ниско бяло небе. Нито вятър, нито облаци. Всичко беше застинало като в бяло желе. Нямаше и компас... Когато облаците се снизиха още повече над върховете на боровете усетихме капчици влага и спряхме. „Повече не трябваше да вървим“, каза мъжът ми. Настанихме се под една голяма ела. Легнах и закрих главата си. Беше толкова тихо и топло... Разсъмна. Всичко около нас бе в бяло. Зад мъглата не се виждаше нито слънцето, нито розовите ивици на зората. Мъжът и синът ми тръгнаха на разузнаване. Аз продължавах да лежа. Не можех да отида да събирам отново боровинки. Върнаха се. Съпругът ми легна, и едва тогава отидох да събирам боровинки...
Така хубаво и весело вървяхме шест-седем часа. Реката изведнъж сви на север. Тръгнахме по брега. Отново блатисти местности и комари. Мъжът ми ставаше все по-мрачен. Трябваше да се измием. Може би водата бе ледено студена и щяхме да се простудим. Шест дни обаче не бяхме се мили. Мъжът ми вървеше през реката, която ставаше все по-дълбока. Наложи се да вдигне чантите над главата си. Преведе първо детето, защитавайки го с тялото си срещу силното течение, после мен, после се върна още два пъти за багажа. Освежихме се добре, но бяхме много изморени. Шести ден не бяхме хапвали почти нищо. Пиехме само подсладена вода. Понякога когато изпитвахме слабост хапвахме по някое парче сухар и сланина. След ледената баня всички бяхме изгладнели. Детето съвсем се предаде на умората. При цялата му игривост то не можеше да забележи липсата на храна, но идвайки на предела на силите си, се предаде на умората. Накрая, добирайки се до гората, седнахме да отдъхнем. Изведнъж почувствах, че някой ме гледа. Погледът му не беше враждебен. На десетина крачки от нас стоеше голям лос и благородно се вглеждаше в нас. Беше наистина великолепно животно... Бе момент, в който и тримата се взирахме в него с възхищение, докато той ни гледаше спокойно. Още един момент и той се отдалечи безшумно на двадесетина крачки от нас. Още секунда и изчезна. Сякаш слезе от екрана. „Тате как мислиш, това финландски лос ли беше? Много е важен. „Не зная“, усмихна се той. „Може би вече бяхме във Финландия и без да сме разбрали бяхме пресекли границата.“ „Мисля, че вече я бяхме преминали“, казах аз. Картите, с които разполагахме, бяха с много малки мащаби. „Не ми се вярва“, каза мъжът ми.
Замълчахме. Всеки мислеше сам за себе си, вярвайки или не... След това продължихме и излязохме на хребета. Гората бе чиста. Слънцето стоеше над нас, показвайки на запад... Така изминахме още двайсет или трийсет километра, когато слънцето отново беше готово да свърне зад горите, и когато пред нас се разкри огромна територия с блата. Тогава спряхме. „Обявявам, че вече сме във Финландия“, казах тихо аз. Не можех да кажа, че бях напълно убедена в това, или можех да приведа някакви разумни факти, че това не бе СССР, но чувствах че имахме нужда да се разтоварим. Мъжът ми сигурно още по-слабо от мен вярваше, че сме пресекли границата, но бе готов на подобна отстъпка. Считахме, че за да преминем на финландска територия ни бяха необходими три дни, а вече ходехме шест. Сигурно щяха да минат десет, докато стигнем някое населено място. Вече усещахме, че започва да прилича на бедствие. Наистина в подобни затънтени места не можеше да става и дума за някаква погранична маркировка. Скрихме се под склона на една дълбока клисура, където за пръв път запалихме огън без да се крием. Приготвих супа с набраните от мен гъби, които растяха навсякъде около нас. Топлината на огъня, мирисът на топла храна и светлината бяха необикновени. Изхвърлени отвсякъде без подслон, получавайки огъня ние се почувствахме за пръв път като хора, а не като животни. Говорихме тихо. Чувствахме се неловко да нарушаваме тишината на тази голяма гора. Момчето се отдръпна от котлето, когато все още не всичко бе изядено и заспа. Мъжът ми остана гладен. Той имаше нужда от три подобни котлета с храна. Седяхме дълго край огъня и разговаряхме. Това бе първият ни спокоен разговор след началото на нашето бягство. Не знаех за какво течеше разговорът, но това бе първата ни свободна среща след две години на затвор и заточения... Легнахме около огъня. Нощта ни завладя с черните си пръсти. Светлината и топлината бяха единственото, което бяхме отвоювали... На следващия ден пътят ни отново стана труден. Прекрасният боров лес отново изчезна. Слънцето ту се показваше, ту се скриваше. Не можехме да определим направлението си, защото всичко се сменяше много бързо. Цялата местност представляваше нарязани на парчета хребети, отправящи се в различни посоки... Сега бе ясно, че между нашата руска долина и финландската, се намираше тази, както се казва пресечна територия, съвършено смазана на географските карти. Какво бе разстоянието между руските и финландските реки и как можехме да се измъкнем от тези разхвърлени хребети? „Оставаше едно - да вървим на запад“, настоявах аз. „Помниш, че бе невъзможно да се върви през хребетите“, каза мъжът ми. Трябваше да търсим голямата долина и по нея да се спуснем във Финландия. В подобни места населението винаги оставаше близо до реките. Той и синът ми се изкачиха на една височина. След малко се върнаха радостни. „След десетина километра реката свива на юг. Има много широколистни дървета. Прекрасна гора. Ако бяхме във Финландия, то южното направление на реката не трябваше да ни притеснява.“ Дойдохме до реката и почти целия ден си проправяхме път през блата и ручеи... Отново блатисти брегове и ниски облаци. Без следа от слънцето. Измъчени и изморени стигнахме до още едно блато. Вечерта запалихме огън. Утрото ни посрещна с мъгла. „Трябваше да тръгваме, за да се измъкнем от тази низина, където нямаше да видим никога слънце“, каза мъжът ми. След дълго колебание поехме отново. Стигнахме до една река, прекосихме я и влязохме в гората... Пред нас се появи още един проход. Решавайки че вече сме във Финландия, ние вървяхме открито. Момчето пееше съветски песни. Настроението ни не беше добро. Мислехме, че сме пропуснали финландската река, и че пътят ни ще е без край. Съвършено измъчени излязохме от прохода. Картината пред нас беше страшна. Очаквахме светла слънчева долина, а пред нас се показа тъмна и мрачна котловина, сякаш без никакъв изход. Гората се събираше в края й, а склоновете й бяха голи и черни като каменни стени... До тази действителна граница ние вървяхме осем дни, вместо планираните три или четири. Запасите ни от храна, които бяха разчетени за 10 дни почти бяха изчерпани. Бяхме изморени, а пред нас имаше път, който бе много по-дълъг от този, който изминахме на руска територия...
Преди всеки поход трябваше да превързваме наранените си крака.. Вечерта установявахме, че раните бяха станали още повече. Детето ни пееше различни песни като тази:
„Другарю другарю.
Болят ме раните дълбоки.
Една зараства, друга се появява..“
Състоянието на мъжа ми също беше трагично, тъй като ботушите му буквално се бяха разпаднали. Тънката кожа се беше протрила и се показваха парчета брезент. Какво ли не измисля съветската индустрия. Гладът също си оказа влияние. Дневната дажба трябваше да бъде намалена на две-три лъжици ориз и супа от гъби сутрин и вечер. Сухарите свършиха. Захар се полагаше по едно парченце сутрин и вечер. Ново нещастие бе студът. Северният вятър духаше непрестанно. През нощта ни беше студено, тъй като от умора не успявахме да поддържаме огъня... Следващото утро започна с колосален преход на едно огромно блато. Вървяхме в продължение на километри, но винаги когато се опитвахме да го прекосим, попадахме на тресавище. Нямаше и следа от човек... И пак вървяхме цял ден без да срещнем някого. Само гори и блата. Преминавахме през чудно красиви места, реки, водни каскади, планински езера, които от прохода помислихме, че са сняг. Ние не искахме да гледаме това. Хора! Това ни трябваше. А дните минаваха и само по стечение на обстоятелствата по време на преходите се натъквахме тук там на човешки следи. Радвахме се, вълнувахме се и мечтаехме, но вечер надеждата ни угасваше. С началото на новия ден направихме едно откритие, което се оказа от важно значение. Попаднахме на една ограда. Единият й край стигаше до реката, а другият навлизаше дълбоко в гората... Изследвахме я внимателно, но нищо не открихме. Най вероятно служеше като преграда за елените, които идваха да пасат тук по планините през лятото, за да не отидат на руска територия. Отдъхнахме край нея и продължихме из тези диви места. В това царство на лосове се натъкнахме и на свежа следа от мечка, но не и на признаци на човешки живот. Нямаше ги нито днес, нито на другото утро. Четири пъти нощувахме в тази долина. Вървяхме непрекъснато из нея, а пейзажът бе все един и същ - високи гори, безкрайни стари морени и блата. С всеки изминал ден мъжът ми ставаше все по-зле. Трябваше по няколко пъти да спираме и да изчакаме докато му мине болката. Сега, когато вече бяхме във Финландия, на голямата река, когато най накрая можехме да излезем от това място, се увеличаваха съмненията, дали щеше да издържи сърцето му. Тринадесетият ден от пътуването ни бе особено тежък. Мъжът ми не мигна цяла нощ. Реката се раздели на два ръкава и сякаш бяхме объркали пътя. Вече два часа нямаше нито следа от човешка дейност. Всичко ни караше да се съмняваме. Вървяхме мълчаливо. Изведнъж попаднахме на една бутилка. Оказа се само дъното от нея, но това не ни попречи да развихрим фантазията си... От това място тръгваха три пътеки, водещи в различни посоки. „По кой път да поемем?“, попита детето... “Къща!“ Това не бе къща, а ниска полуоткрита палатка... Под навеса имаше някаква плочка с написани на финландски имена и дати. Нямаше имена на местности. Някои от надписите бяха направени преди 15-20 години. Не разбрахме само защо дойдохме до тук толкова късно. Нямаше надежда да срещнем хора. На всички ни се искаше да останем и пренощуваме тук. Да си починем. Все пак щяхме да сме под покрив. Съпругът ми се вдъхнови. Ние с детето взехме да чистим гъби и да правим чай...
Мъжът ми нищо не разбра от реката, но отпочина и решихме да тръгнем. Това беше огромна грешка. Трябваше всичко да изследваме и обмислим отново, а ние лекомислено вярвахме, че след хижата имаше коларски път. Пътеката обаче се стесняваше и навлизаше в гъсталаците от елхи и отново отиваше към блатата, които всеки обхождаше по свой начин... Пред нас на запад се разстилаше изумрудено море от тресавища. То ни отдалечаваше от реката и ни води на юг. Много искаме да се върнем обратно. Беше възможно да се върнем, но се излъгахме от конските следи. В края на краищата пътеката ни доведе до ново блато и влизаше в него. Не подозирахме че финландците пускаха конете си да пасат свободно подобно на елените, и че тези следи можеха да са напълно случайни. Едва когато склонът ни сви на югоизток и пътят стана абсурден, решихме да се върнем назад. Но вървенето покрай непрекъснатите блата така наби краката ни, че ние с детето едва вървяхме и трябваше да пренощуваме далеч от хижата. Мъжът ми избра една просека. Цяла нощ гореше един фантастичен огън от цели дървета, които намерихме там. Знам, че той се надяваше, че силният огън и дима може да привлече вниманието на някой горски работник. Кой можеше да предположи, че тук нямаше никакви рейнджъри и конете бродеха свободно. На разсъмване съпругът ми избърза напред за да провери пътя. С детето останахме да лежим при догарящия огън. Мъжът ми се върна пълен с енергия. Според него след два часа ходене щяхме да се върнем обратно в хижата... Вървяхме не два, а четири часа, задъхвайки се и обливайки се в пот. Най-накрая я достигнахме и се проснахме изгубили всичките си сили. Повече не можехме да вървим. Решихме да лежим, да спим, да обмислим всичко за да поправим грешката си. Но колкото и да обследвахме гората, ние не можехме да намерим път... И така хижата се оказа спасителна за нас, когато блуждаехме из блатата без да научим нещо ново. Само още веднъж почувствахме колко огромна и пуста страна бе Финландия. Колко трудно беше човек да се ориентира сред страшните блата, когато трябваше да върви не просто на запад, а да я намери без карта. Всички тези мисли бяха толкова обезпокоителни, че не ни даваха покой и през нощта само детето успя да заспи. Беше жалко да гледаш на него. Всеки път когато отворех очи, виждах мъжа ми, който седеше до огъня и смучеше отдавна догорелия фас. Цигарите му също бяха на привършване. Не исках да го питам за какво мислеше. Не можех да му кажа нищо, с което да го утеша. Когато сутринта седнахме до нашето котле с гъбена супа, той погледна нозете ни, които оставахме открити до последно, за да не провокираме раните и каза рязко.:“Не мисля че трябва да вървите повече.“ Детето уплашено го погледна. Аз също разбрах какво е намислил. „Слушайте какво ще ви кажа“, продължи той. „Вие ще останете тук... Аз ще тръгна сам и се надявам скоро да намеря подслон. Не мога да ви карам да вървите повече през блатата, след като виждам колко сте изтощени. Мълчах, защото това беше толкова неочаквано и подтисках всичките си чувства... “Колко дни трябва да чакаме тук?“, попитах аз. „Пет дни. Три тук и два за връщане.“ „Ще чакаме шест. После какво да правим?“ „ще запалите огън на просеката. Може някой да ви види. Аз ще се върна. Простете!“
Стояхме така и гледахме след него докато не се скри зад дърветата. Стана някак странно без него - тихо и пусто. Гората и всичко останало, дърветата реката станаха по-големи, а ние по-безпомощни. Бяхме трима, а когато единият си тръгна, останахме две жалки същества. На какво сега се крепеше животът ни? Когато се поуспокоихме детето попита. „Мамо, а сега какво ще правим?“ „Ще лежим и ще се възстановяваме от раните си, а когато баща ти дойде, ще можем да тръгнем.“ Трябваше да подредим всичко, защото тук щяхме да останем дълго време. Запасите ни съставляваха шест парченца захар,парченце сланина, 3-4 лъжички ориз и една чаена лъжичка сол. Грижливо ги опаковахме и прибрахме в ъгъла под клоните, така че да се запазят в случай че в отсъствието ни в палатката влезеше някое животно....
„Мамо, извика синът ми със все сили“. Аз тичах вече към хижата. В гората бързо вървяха двама униформени. Къде ли беше той? Ето го...Имаше ужасно почерняло лице, цялото в отоци. От носа му течеше кръв. „скъпи, скъпи“, отново го държах за ръце. Детето го галеше и целуваше, докато той приседна безпомощно. „Какво се случи мили мой?“, попитах аз. „Тате, мама сега ще направи чай“, каза момчето. „Запазихме за теб едно парченце захар.“ „Те не ядат много, трудно говореше мъжът ми. „Не ми дадоха да купя нищо. Взехме всичко със себе си, но почти цялата храна свърши“, продължи той развълнувано. Най-важното е че сме спасени. Вървях два дни без да хапна нищо. Обувките ми се скъсаха. Мислеха, че ще дойдем скоро, но ни отне три дни.“
Аз разбирах, че те не биха могли да си представят, на какво бе способен човек, който бе готов на всичко за да спаси това, което му бе останало. Финландците явно бяха объркали времето... В това време финландците свариха овесена каша. Странно нещо: човек разбира колко е гладен само тогава, когато се докосне до сегашната храна. И можеше да седи и да яде така с часове. Но кашата свърши, макар и да се хранехме бавно. Детето сложи своето парче хляб в чая и дълго седя така любувайки му се. Вечерта и сутринта пак ни направиха каша. Порциите не бяха големи, но те си бяха оставили още по-малко. На следващия ден и пътят стана по-лек... Към средата на деня излязохме на изумително красива голяма река, чиито бушуващи води миеха бреговете й. Беше трудно да я преминем, но финландците изнесоха скрита в храстите лодка, и ни прехвърлиха на отсрещния бряг. Как успяхме да излезем от камъните и да преминем през реката ми беше трудно да опиша. В нормално време това би било лудост. Освен това се движехме с осем километра в час, а може би и по-бързо. И така, ето защо хората избягваха тези места, през които търсехме път. Реката бе единственият транспортен път, но високите й брегове затрудняваха местните и те рядко я ползваха за риболов и превоз на сено. Селото, което беше голямо и богато, се намираше на много по-ниско място, а след него започваха десетки километри с блата и тресавища... Седяхме на масата и пиехме истинско ароматно кафе. Нашият домакин бърбореше нещо неразбираемо докато бъркаше един голям казан на печката. „Мамо, какво е това?“, попита ме синът ми. „Макарони.“ „Такива белички?“ Сториха му се странни,понеже съветските макарони изглеждаха сиви, защото се правеха от неотсято хлебно брашно. Докато пиехме по втора чаша кафе, домакинът ни извади една консерва с месо. „Е добре“, каза момчето. Повече не пожела да излезе от кухнята и се показваше само, за да съобщи нещо развълнуван. „Знаеш ли какво направи с месото? Сипа го в макароните и го разбърка. Яденето беше готово.“
Излишно бе да казвам, че глад тук, във Финландия нямаше, както се пишеше в „Ленинградска искра“. Глад и липса на хляб имаше при нас в СССР. Всички седнахме на масата и се хранехме бавно. „Мамо, колко топло и меко е тук“, каза момчето ми след като се нахранихме.
Сега се оказахме обезпечени от всичко. Първо минахме около 300 километра с кола, след това изминахме около 1000 километра с влак, докато стигнем до Хелзинки. През цялото време, докато разказвахме за миналото си, ни доставяха деликатно храна и всичко необходимо. По пътя имахме възможност да наблюдаваме всичко свободно, и да общуваме с хората така, както никога преди това. За нас бе отворен целия свят. В селищата зад Полярния кръг видяхме толкова ечемик, крави, топли домове. Прекрасен път ни изведе от местата, където освен блата и гори нямаше нищо друго. Местните използваха всяка възможност за да отвоюват от блатата нови земи за пасища, зеленчукови и плодови градини. Къщите им бяха бели с червени покриви и цветни лехи отпред. Всички тези северни ферми бяха създадени от новозаселили се, които трябваше да положат труд, за да си отвоюват земята от блатата и камъните. И този малък народ, придобил самостоятелността си, упорито се бореше с изключително суровата природа, за да я застави да му даде онова, което в огромната ни страна не можеше да получи нито с разстрели, нито с принудителен труд, въпреки че природните й условия бяха прекрасни, а възможностите й неограничени... В тази капиталистическа страна вагоните не бяха разделени на класи, а бяха удобни и топли за всички, докато в съседната социалистическа, топлите вагони бяха само за съветската власт, а простолюдието се возеше в мръсни и лоши вагони. Не говоря за това, че ни возеха безплатно, и навсякъде ни даваха хляб, масло и колбаси, и когато влакът спираше неизвестни нам люде ни носеха във влака пакет със сандвичи, пилешко и яйца. Вътрешно все още се чувствахме като бегълци, арестанти и хора без права, но с нас се отнасяха като с обикновени хора... В Хелзинки се разболях и трябваше да вляза в болница. Държаха ме три седмици, които се оказаха сякаш три години. Сега откривах какво представляваше болницата. Всичко беше така бяло, стените, леглата, столовете. И нямаше нито един пациент, който да гледаше недоволно или с недоумение. Само ако знаеха какво означаваше да попаднеш в съветска болница, където хората често умираха на стълбите поради липсата на легла...Колко жалко, че не се разболяхме и тримата, и моите не попаднаха в същата болница... Питаха ме какво искам да ям. „Госпожо, какво искате? Ще отида до кухнята“, каза сестрата. Милата, само ако знаеше, че дечицата в болниците от родната ми страна бяха още по-гладни от жените и чакаха като зверчета да дойде часът за кърмене. В болницата написах по-голяма част от това повествование... Съдбата ни остави живи, за да можем да разкажем как хората могат да са нещастни, в каква беда могат да се окажат, и как в една богата страна като нашата само човек, който не е преживял онази скръб и нещастие, не може да оцени щастието...
Това не е политическа книга. Това е разказ за живота на жените в годините на съветския терор 1931-32-ра. Не мисля, че някой от болшевишкото правителство е вярвал в мита за „саботьорството“, под чийто лозунг се осъществяваше терорът. В саботьорството никой не вярваше. Но за удивление на всички, то бе обявено за нова проява на класовата борба. Стана част от вътрешната политика на страната и съгласно директивите, срещу него се взимаха изключително енергични мерки. Това усърдие - масовите разпити, арести, понякога директните опити за разстрел, ужасните лагери, заточението се проявяваха така, сякаш бяха нещо нормално за живота на съветския гражданин подобно на човекоядството и антропофагията. Избягалите дипломати и чекисти разпространяваха толкова цинични картини, които малцина в СССР можеха да си представят. Но никой не говореше за живота на хората, които бяха обречени да са граждани на СССР. Не зная дали наистина самото правителство си представяше, в какво бе превърнало живота на своето население. От висотата на комунистическото си величие то не виждаше кой какво прави, и презираше онези, които губеха. Гражданите на „най-свободната страна“ на света нямаха нито дом, нито семейство, нито лична свобода, без значение колко чисто и неопетнено са работели за родината си. Съветският гражданин не беше човек, а роб, приличащ на крепостен селянин или бял негър. Ако името му бе нужно за политически цели, той бързо бе обвиняван за враг на социалистическата държава. Чакаше го бърза смърт чрез разстрел, или бавна на Соловки, или многочислените други лагери за принудителен труд, които бяха несравними с предишната каторга. Семейството му беше обречено. Жена му губеше лицето си и ставаше, „жена на саботьор". В най-добрия случай я чакаше изселване в някой далечен регион, но по-често минаваше през затвор и заточение. Затворът ни превръщаше от девойки в застарели жени и моят разказ за това, как станах „жена на саботьор“ не е изключение... Зад нас останаха стените на затвора, на лагерите и най-главното - съветската граница. Бягайки рискувах във всяка една минута да бъда застигната от граничари или чекисти. Шегувахме се докато газехме из блатата или дръзко изкачвахме черните камъни, докато ядяхме печени гъби без сол, докато краката ни бяха набити и окървавени от ходене, но се радвахме че останахме живи и щяхме да живеем свободни на воля.. Съветската каторга и затвора ни научиха да се борим за свободата. Трудно ни бе да сме нещастни, когато бяхме всички, но не забравихме трудните съветски години. Искам да кажа печалната истина за живота на съветските жени в името на приятелите ни, загинали на каторга, в името на жертвите на чекистите. Отвън едвал ли някой би облекчил съдбата им, но поне щеше да има утеха, че хората щяха да знаят как действително живеят хората в „щастливата и свободна страна“, обхващаща 1/6 от земното кълбо.“
Превод: Мартин Иванов